Това не е така. Уважението, както и любовта са двустранен процес. Преди беше така. Ние тръпнехме да бъдем заедно. Споделяхме си всичко хубаво и лошо. Уважавахме се, което ще рече единият търси другият и има нужда от него и обратно. Не ме интересуваха изобщо приятелите ми и колегите ми. Аз живеех и мислих непрекъснато за нея. На обяд се прибирахме по едно и също време в къщи. Имах огромното удоволствие да я видя и прегърна, да я целуна. Тя някак си разсъждаваше така-ти си като децата, стига де остави ме. Може ли да я обичаш толкова силно и да не и го покажеш. Тя е много нежна и много красива, просто аз се разтапях като я видя и се окажа близо до нея. Не устоявах и нямаше как да не я сграбча и да започна да я целувам и милвам. Защо тя не ценеше това мое отношение към нея. Знам защо, защото тя просто реши да бъде с майка си за сметка на нашата любов, за сметка на стабилността на семейството. Сега в момента сме така. Тя ходи често при майка си, с мен не говори вече много време. Спиме отделно. Но няма да я заговарям изобщо, нека осъзнае грешката си. Веднъж не ме е потърсила за разговор, да се позаинтересува за семейството си. Семейството се крепи именно от това, има ли любов и уважение има семейство. Хората, семействата в трудни моменти си подават ръка и са заедно. Та това ли е начинът с мълчание и незаинтересованост към мене. В главата и е само майка и. Ако тя истински ме обичаше щеше да бъде първо с мен, да уважава най напред мен и после майка си. Това разединение по неин почин трае вече 7 месеца. А за майка и не искам изобщо да чувам камо ли пък да я виждам. Защото тя ако беше истинска майка щеше да и каже. Бъди си със семейството, уважавайте се и се обичайте.