иде ми да си призная нещо, колкото и да ме е срам

В последно време си мисля за внуци.

Да бе, рано ми е още, знам... поне 4 години занапред си мисля, че съм спасена от подобна участ, ама... започва да не ми звучи чак толкова абсурдно това обращение "Бабо!" към мен.

Бебета, казваш :))
И аз ги заглеждам, ама от друга позиция... откакто моя хлапак започна да се заглежда по девойки и му почерня малко горната устна :))))
И все по-често се присещам за бебешкия му период и си се чудя на акъла - от какъв зор съм си мечтала да порасте по-бързо?!
"Няма ли да се научи да пълзи най-сетне?"
"Ама другите бебета на негова възраст вече им набождат зъбки, а нашия още няма..."
"Кога ще проговори най-сетне?!"
"Кога ще..."

Абе радвайте им се, бе хора!
И като големички са мили, ама... мечешката прегръдка на 65 килограмовото диване ми оставя синини... не е както по времето, когато с часове ми спеше на врата, докато се разхождахме в парка ;)))) Маминия гръб - най-удобната детска количка :))))

То това време винаги ще ти липсва.
Поне докато не се появят внуците...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите