... не става така, както се учи азбуката в първи клас. Може никой да не му е преподавал как да се справя с живота, но не можеш да кажеш, че не е научен.
Защото моята майка например научи сестра ми да готви и то превъзходно. Но знаеш ли как я научи?! Като готвеше 1-2 пъти в месеца и то неописуеми буламачи. И сестра ми още във втори клас започна да чете готварски книги, в седми вече основно тя готвеше за цялото семейство. Така че можеш да научиш някого на нещо както с умението си, така и с неумението си.
Ето ти сега един пример в подкрепа на моята теза. С него искам да ти покажа как съвсем спокойно можеш да си озсъзнаваш всички проблеми и пак да не можеш да направиш нищо. Човешките характери не са толкова прости и правилата на човешкото поведение не можеш да ги избоиш на пръсти.
Когато ти срещнеш някакъв проблем, представяш си как би могла да го решиш и според собствените си представи го определяш като труден или лесен за решаване. Но за всеки един друг човек на планетата той би бил много различен, независимо в коя от двете крайности.
Но ето примера, че и без това ще стане много дълго.
Пиер Дако, случай от практиката му на психоаналитик.
Влиза семейство майка, син и баща.
Майката:
-Сядай тук ”голямото ми момче”, срещу господин психолога, добре да те вижда!
Към психолога:
- Господине, мисля, че постъпих добре, като съставих списък на това, което синът ми години наред ме кара да търпя. Направих всичко за него! Наградата ми за това!? Мръсният му характер! Искам да се ожени. Имам предвид едно момиче, но щом заговоря за нея, той започва да чупи всичко!
Към сина си:
- Вземи листовете, прочети написаното на психолога.
Към психолога:
- Предпочитам той сам да ги прочете, нали разбирате. Така може би ще си даде сметка...
Синът е смазан от срам, неспособен да реагира.
- Но мамо, аз...
- Чети, Момо!
Двадесет и пет годишният Морис започва да чете от купчината бележки.
”От 16 годишен синът ми...”
Майката го срязва като с нож:
- Наистина, господине! От 16 годишен той нищо не е постигнал в училище. Предполагам има си причини за това, нали така? Аз...
- Но госпожо, единствено синът ви е в състояние да каже какво чувства.
- Вие вземате неговата страна!? Но аз...
Повече не слушам какво ми говори. Гледам ”Момо”, смазан от изтласканата омраза, тревожен, болен от комплекси. Хвърля ми плахи съучастнически погледи. Очаквал е всичко друго, само не и човешки контакт, унищожен от една обсебваща, любяща и тиранична майка, която очевидно никога не го е разбирала, при това вероятно преливаща от доброжелателност.
- Господине, можете ли да му ”дадете” по-добър характер? И понеже сме неразделни, може ли и аз да присъствам на сеансите?
- Шегувате ли се, госпожо?
...
- Като е така, смятам, че все пак един син не трябва да има тайни от майка си. Ще отида тогава при някой, който ще го ”пораздруса”. Аз съм за резките решения.

Преди да си тръгнат момчето дава знак на психолога, че иска да го посети. Но не го прави. Не защото се е отказал, просто не му е дадена възможност.
Дори нещо толкова дребно не може да направи против волята на майка си, а ако се опиташ да си го представиш как се изнася на квартира и и казва, че тя вече няма право да се бърка в живота му, значи не си вникнала добре в ситуацията.
ТИ би могла да се справиш с това, но на човек, който е вътре му е безкрайно по-трудно, даже и да осъзнава какво трябва да направи.
Животът на човек си е в неговите собствени ръце, стига тези ръце да не са в нечии чужди клещи.
Ако до тук не си ме разбрала, няма смисъл да продължавам.