Смятам, че рано или късно започва да се натяква за "балканския синдром". Баща ми е западноевропеец и някои неща никога не би могъл да ги приеме или разбере. Родителите ми така и не се разбраха като какви да ни възпитават - мен и брат ми.
Болезненото е ЛИПСАТА НА РОДИНА. Знам, че на много хора не им пука за това сега, но на мен ми е много трудно да се определя като националност. Просто националност нямам. Това няма нищо общо с гражданство или нещо такова. Липсва чувството за принадлежност, ти си "ничий". Мелез. На границата на два народа, като нито един от тях не припознаваш като свой. Майка ми имаше преобладаващо влияние върху възпитанието ни и затова с брат ми сме "побългарени". Приблизително.
В България ми харесва, защото тук хората те приемат като равен независимо от произхода. В родината на баща ми това не беше така - отношението на околните е като към "мръсни българи". Трябва безброй много години да доказваш, че си им равен, че не си от по-долна каста или нещо такова, и при това да полагаш повече труд, отколкото "чистокръвните". Българите в чужбина са възприемани като крадци, обирджии и проститутки. Майка ми много се докачаше от това.
Не знам доколко проблемите между родителите ми се дължаха на смесения брак, но различната народност винаги се изтъкваше в предразводните им караници.
В резултат на цялата дандания не съм виждала едната си баба от десет години и със смъртта на баща ми всякаква връзка с другия клон на рода бе прекъсната. Честно казано, не съжалявам.