Завиждам ти, за това, че ти отива да си разведена...
Мен всички мсе още ме възприемат като семеен тип човек. Домът ми е дом на семейна жена. Обличам се и изглеждам като семейна. Детето живее с идеята , че все още сме семейство с таткото, макар разделено.
Въпреки че съм доктор - оставих си фамилията на съпруга, за да не се различава от тази на детето и то да не се чувства изолирано...Може би единственото , което би ме "издало" външно, че съм несемейна е това, че хвърлям боклука и че мъкна сама към къщи с огромни и тежки торби след пазар.
Вече съм почти 3-та фаза на възстановяване след развода според класификацията на Барбара де Анджелис - в смисъл, че се чувствам все повече облекчена и свободна и плача само веднъж седмично, обикновено, когато внезапно усетя липсата на бившия си съпруг.
Седейки и релаксирайки с някой " семеен" филм пред телевизора в ума ми изникват подробности и теми , които иначе с удоволствие бих му разказала и
има една дълга и безкрайно тъжна секунда преди да осъзная, че няма никой друг в стаята...

Да де, знам, че би трябвало , да е по-различно - да ме е яд на него, да го мразя или поне да се радвам, че съм му"натрила носа", развеждайки се бързо и с относително добра издръжка за детето, но всъщност се чувствам около стогодишна, празна и пропита с тъга, която извира дори от лъчите на лятното слънце...

Qui scribit, bis legit.