Ти сама си си отговорила, че или се учим или се принуждаваме да приемаме някои качества на партньора, за които по-късно разбираме и които не ни се нравят много. При мен специално зависи от това колко дълго време съм с мъжа ми. Когато бяхме още младоженци изпадах в особено състояние какво мога да разбера от стари писма, снимки, бележничета на мъжа ми, шокирах се от всяко различие с мен, от мнение, което не съвпада с моето. Сега повече се замислям, не мога да се изненадам от нищо и действам разумно, а не със сърцето. Например камъчета от едно време биха могли да бъдат казана дума за това как еди коя си му била гадже, пък аз си мислех, че му е само приятелка. Сега на това бих погледнала с безразличие, бих си направила извод за времето, което е било или пък за вкусовете му, но не бих изревнувала. Или пък това, че не съм умеела да пържа картофи като майка му, на което отговарях да отиде майка му да му ги сготви. А сега бих му казала да си ги сготви сам. Но признанието ми е, че готвя по-добре от майка му... Което не се постига лесно.
Всяко камъче може да обърне колата, стига да му позволим. Въпросът е как да предотвратим обръщането. И как да стане това - с компромис, с точилката или ... пък да не правим компромиси със себе си? Зависи за коя кола говорим! Защото след всички тези камъчета и клатушкания ние вече не сме това, което бяхме - за добро или за лошо.
Уф, много философско стана.