Аз уважавам решението на онези които са предпочели този вариант за отглеждане на децата си, той сигурно ги устройва. Но ако трябва да кажа за себе си - за сега ми се струва неприемлив. Първо защото съм страхлива и се опасявам да пусна непознат човек в къщата си, още повече да му поверя най-скъпото си. И също защото осъзнавам, че възрастта в която се намира детенцето ми е неповторима. Всеки изминал ден пред мен се разкрива една нова вселена създадена от неговите нови усмивки, умения, новите срички, които изговаря, въпросите в погледа му, които съзирам...За нищо на света не бих иксала да пропусна да изживея всичко това и да го даря другиму, който едва ли ще изпита моето щастие...
Също така осъзнавам, че живота ми в колектив, връщането на работа и социалните контакти никак не ми липсват. Това честно казано ме озадачава, никога не съм очаквала развитие в подобна насока от себе си....
Винаги съм била изключително деен човек, който не е понасял да стои ей така без да прави нищо. А сега ми е достатъчно малкият да е до мен и изпадам в овнешка летаргия и блаженство. И нямам нужда от абсолютно нищо и никой....което май е тревожно.
Та вчера се питах дали пък моето призвание не е да бъда чисто и просто майка. И за това пуснах тая темичка

Интригата е силата на слабите.