разказваме историйки.

Даваме първия си наряд. ("Наряд" ще рече: 24 часа като малоумен вървиш напред-назад или стоиш неподвижен пред някакъв парцал, наречен бойно знаме - чунким не могат да го заключат в някой сейф, или да го изхвърлят изобщо)

Та, на мен се падна честта да вървя напред-назад. Стъмни се. Пуснаха прожектори. Бря! Осветяват ярко алеята, по която аз вървя. Снайперист ще ме улучи от километър разстояние.

Наоколо - мрак. Тъмно като в негърски гъз в тунел. Значи, при това положение врагът ще ме удуши без никакви проблеми.

След наряда събират новобранците и бащински питат: - Как беше, някакви оплаквания?

С целия си акъл се изцепих: - Другарю лейтенант. Редник Еди Кой Си, разрешете да запитам.

. Питайте.

- Защо, питам, прожекторите осветяват мен, а не това което пазя? Не би ли трябвало да е точно обратното? Аз трябва да съм на тъмно, а охранявания обект - на светло. Според мен, прожекторите трябва да се завъртят на 180 градуса.

Лейтенантът, почти на нашите тодини, взе да се хили. Сложи си пръста на устата и рече да пазим тайна.

Така било прието. Проверяващият трябвало да вижда дали постовия се движи. Демек - дали не е заспал. Един вид - противника да прави каквото си иска, важно е в нашата армия да има дисциплина.

-------------
Ще ти кажа коя женска тема ме вбесява най-много.
Някоя, като си скъса чорапогащника и започне да вдига олелия до бога, направо се изприщвам и получавам разстройство. Наскоро попитах една такава колко струва туй нещо, та циври толкова отчаяно. - Ами, нищо, 3 лева...
- Ми, за къф х... ревеш толкоз, ма? - Ами, новичък беше...