Никога не съм бил почитател на традициите с имената. Малкият го кръстихме с име, което винаги ми е харесвало, а и допадна на жена ми. Родителите и на двама ни не са с лоши имена, но има и по-хубави. Второто също няма е кръстено на баба/дядо. Ако е момиче, вероятно ще му дадем име като на сестра ми, защото и на жена ми много й харесва. Това не означава, че непременно е кръстено на леля си. Просто името Мария е хубаво.

Жената е по-спокойна. Напира й отвътре да плаче като гушка детето, но засега успешно я разсейвам с весели неща. Ще се подредят работите все някак. Опитвам да гледам положителното. За радост има такова. Жена ми търси утеха в мен, а не ме игнорира. Имах едно старо гадже, което нищо не споделяше. Като я мъчеше нещо ми обръщаше гръб и си плачеше. Отивам пред нея, питам я какво има, тя се обръща пак на другата страна. И до ден днешен не знам заради мен ли страдаше или за нещо съвсем друго. Изведнъж осъзнах, че гледам повече гърба й, затова си стегнах багажа. Не ме е търсила да пита защо съм си тръгнал, което пък значи, че така или иначе чувствата ни не са били взаимни. И да не е така вече не ме интересува.