но е твърде.. как да го нарека.. неангажиращо?

Ще ти дам още един пример, може би ще ме разбереш по-добре.
Двама души се обичат много, правят си плановете за бъдещето. Работят и двамата, макар и да не получават впечатляващо възнаграждение за труда си. Дали са продължили обучението си до висше, второ висше и пр. няма значение. Живеят отделени от родителите. Искат да си имат дете, и двамата. Защото когато всеки от тях е казвал "да" в ритуалната зала, предварително е бил наясно, че иска с другия да изживее живота си и да бъде родител на децата на другия.

ОК, жената забременява. Около 7-мия или 8-мия месец жената напуска работата си, за да може да се грижи за бебето. И какво се случва?
Част от жените се комплексират от външния си вид. Дори и това да не ги притеснява особено, дори и никой да не ги обижда, те пак казват за себе си:"чувствам се като слон/мечка". После идва следродилната депресия и поне 2 месеца жената не може да си стъпи на краката. Трябва й много силна мотивация, за да успее да се справи и да привикне към новосъздалото се положение. Перманентно недоспиване, непрекъснати грижи /не е като да се грижиш за голям човек - него и да го оставиш сам, ще се справи. Едно бебе - никога/. В рамките на няколко месеца - кардинални промени на теглото. Разбеснели се хормони.
Междувременно мъжът се чувства отговорен едновременно за трима човека. До този момент той може и да се е уповавал на това, че има до себе си равностоен партньор, на когото може да разчита и който би се справил чудесно и без него. В един момент това е невъзможно. Той също не си доспива. И под предлог, че е единственият човек в къщата, който работи и внася пари в семейството, изявява желание да спи в другата стая. Да може поне да се наспи. В зависимост от професията му, той, чувствайки се отговорен и обременен с неща, за които не е и предполагал, може да започне да остава повече време на работа. За да получава допълнителни доходи.
А жената поне 8 месеца няма да се върне на работа. От раз тя губи възможността да работи, да се чувства самостоятелна. Губи социалните си контакти. Кино? Театър? Как да си ги позволят? А дори и да могат - на кого да оставят детето? Отпуска? Как ще пътуват с неколкомесечно бебе някъде, като трябва да помъкнат сума ти бебешки неща със себе си и да правят някъде другаде това, което правят вкъщи? При положение, че вкъщи поне е уредено по някакъв начин и в значителна степен улеснено.
Ами вниманието, с което трябва да се обгражда детето? То взима от вниманието, което до този момент е получавал мъжът. Започва да се чувства непотребен. Жената до него основно говори за детето, какво трябва да се направи още, как да й бъде по-лесно. Среща се с други майки, защото на приятелките й им е скучно да слушат само за това как на бебчо му растат зъбки и колко скъпи са памперсите. Може и да не ги харесва другите майки, но с тях поне може да обмени опит..
И се превръща толкова лесно в една обикновена домакиня и грижовна майка. Защото трябва, освен всичко останало, да се доказва като добра домакиня и майка. Как да помоли за съществена домакинска помощ своя съпруг, който работи по 12-14ч. на ден, за да ги осигури, а иска като се прибере да намери уют и спокойствие?

Варианти - много. Просто в много голяма част от случаите се случва точно това!

И после.. После пак много варианти. Ако жената успее да се присбособи и започне да търси социални контакти, някаква почасова работа - добре. Но колко успяват? Не са много. Така от прелестното, интелигентно, чаровно същество, за което мъжът се е оженил и на което смята, че може да разчита, се превръща жена, която много наподобява майка му. И ако той не разбере, че трябва да я подкрепи, а самият той очаква подкрепа, спукана им е работата. Той трябва да й помогне да се върне тя отново на работа, да си възстанови някои социални контакти. И постепенно, след грандиозната промяна, някои неща да се върнат по местата. Защото в повечето случаи жената не може да мотивира сама себе си - достатъчно е изтощена и физически, и психически.

А пък ако и секс няма - познай.
Той среща някоя, която му прилича на жената, която е обикнал.. Различни продължения на историята можеш да я прочетеш в клубовете на бъдещите майки и на разведените.
Стигне ли се до раздяла, виждаш и сама, че виновни няма. Просто не са издържали, не са се приспособили, не са били достатъчно толерантни.
Представи си гореописаната ситуация обаче с допълнителни окраски:
- съжителство с родителите на единия. И той чува редовното мрънкане на майка си срещу партньора му. Дори и да няма такова нещо, един качествен скандал не могат да си направят заради "свидетелите".
- твърде ранна поява на бебето, без да са успели да се нагодят един към друг в съжителството, без да се научат да си поделят домакински задължения /щом така и така и двамата работят/
- месещи се "добронамерени приятели" /"моя мухльо" или "женски капризи"/ и периодични гуляи
- семейни скандали за пари заради "неразумно харчене". Друг е въпросът какво се има предвид неразумно
- жена, която иска веднага след първото да роди и второто си дете. При някои това е обосновано с желанието "да си народя децата, за да мога спокойно да се върна на работа и да правя кариера, а не да се налага да отсъствам по година и половина и да започвам отначало два или три пъти". А при други е чиста безотговорност, просто не им се работи. Особено пък ако нямат някакъв по-стабилен професионален опит (и навици!) преди брака, то след децата става още по-трудно. И това нещо продължи 5-6години.. Какво значение имат тогава прекрасните 2г. в разбирателство преди брака пред 5години ходене по мъките?
- липса на семейни навици - как да обясниш, че не си перач/ка, гладач/ка, готвач/ка и чистач/ка, без да направиш от това скандал и по такъв начин, че твоят партньор да те разбере правилно, без да се обиди и да приеме това, което искаш за разумно, правилно и полезно.

Е, и като си стигне до развод, няма ли да ти е по-леко на душата, ако не ти се налага да си търсиш жилище? И пералнята остане за теб? И без това интегрирането в обществото е достатъчно трудно. Намирането на работа от майка с дете - никога майката няма да бъде предпочетена пред младо, необвързано момиче с амбиции.

Извинявай, това, което казваш, звучи наистина красиво. Но то е някак.. химерично. "Това не мен не може да ми се случи" го мислят само тийнейджърите. Предполага се, че порасналите хора вече са изживели такива неща, които "не се отнасят за мен" и са си научили уроците.
Тези уроци никак не са приятни, но поне се научаваш да очакваш всичко не само от близките си хора до теб, но дори и от самия/самата теб. И когато не можеш да гарантираш за себе си след 10г., как очакваш да получиш гаранция за любов и семейно щастие от човека до теб?

Хората се променят, дори и да не харесват посоката на промяната си. Но там се задейства инстинктът за самосъхранение, над когото любовта надделява в отделни случаи, при това рядко. Струва ми се, че си още млада и дано не се напариш с този твой идеализъм..

Ако не Ви отговарям, погледнете

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите