Ето ти материал за размисъл:

Шизотипно личностно разстройство

Понятието шизотипно се въвежда за първи път през 1953 година от Sandor Rado, като комбинация от шизофрения и генотип. Според него шизотипните личности имат 2 абсолютно еднакви дефицита с тези при шизофренно болните. Затруднение при организирането, неприятни преживявания и нарушение в разбирането и осъзнаването на дадена информация.

Шизотипното личностно разстройство е състояние при което индивидът се чувства некомфортно при осъществяването на близки взаимоотношения. Налице са нарушения на мисленето и чувствата, както и странно поведение.

По долу са описани симптомите (по DSM-IV - Диагностичен и статистически наръчник за психичните болести), които трябва да са налице (най-малко 5), за да бъде определено дадено разстройство като шизотипно:

Странни вярвания или магическо мислене, които влияят на поведението и не съответстват на нормите за дадена култура (суеверие, приписване на способности за ясновидство, телепатия или “шесто чувство”; при деца и подрастващи – странни фантазии или занимания.

Необикновени перцептивни усещания, включително илюзии, свързани със собственото тяло.

Странно мислене и реч (неопределеност, обстоятелственост, метафоричност или стереотипност).

Подозрителност или параноидни мисли.

Неадекватност или бедност на емоциите.

Странно или ексцентрично поведение, чудатост.

Липса на близки приятели.

Свръхтревожност при общуване с другите, която не намалява при по-близките контакти, и по-скоро е свързана с параноиден страх, отколкото с негативна самооценка.

Това разстройство не възниква на фона на шизофрения, разстройство на настроението, психотични симптоми, друго психотично разстройство или дълбоко разстройство на развитието и няма пряка връзка с соматични или неврологични заболявания. Освен това то се диагностицира при условие, че възниква в ранната зрялост. Въпреки, че за шизотипното личностно разстройство са характерни симптомите на шизофренията, включващи смущения в мислите, възприятията и речта, това което го отличава от нея е, че тези симптоми не са толкова сурови. Важно е да се отбележи също така, че хората с това личностно разстройство не изгубват връзка с реалността. Комуникацията при тях е странна, но и неразбираема. Тези проблеми на речта могат да бъдат обяснени с трудната им концентрация. Тяхното говорене е неясно. Те използват фрази, които са твърде сложни, а свободните асоциации, които правят, стават причина за това, околните трудно да проследяват мисълта им. Налице са също и междуличностни проблеми. Може да се наблюдава и деперсонализация (чувство на отчуждение от целия свят или собствената среда). Тези индивиди имат неуместни емоции. Което води до затруднения при създаването на хармонични взаимоотношения с другите. Избягването на социалните ситуации също е подчертано и се дължи на изразената социална тревожност. Те често избират да работят на места, които са под техните професионални възможности и на които не е необходимо общуване с другите.

Епидемиология и етиология на шизотипното личностно разстройство.

Предполага се, че от шизотипно личностно разстройство боледуват около 3% от индивидите, като то по-често се среща при мъжете. Етиологията на заболяването е аналогична на тази при шизофренията. Въз основа на изследванията на осиновени деца, както и въз основа на генетични и фамилни проучвания, може да се предположи, че шизотипната личност е синоним на това, което още Bleuler нарича “латентна шизофрения”. Приема се, че симптомите наблюдавани при шизотипното, както и при шизофренното разстройство те често се дължат на вредни комуникативни отношения в семейството. Както и на психичните разстройства на родителите Изследвания сочат, че при тези хора са налице и аномалии свързани със смущения в зародишното невроразвитие. Откриват се второстепенни физически аномалии, като тези свързани с периферията на главата, косата, абнормалност на небцето и други. Налице са също така и патофизиологични особености. Твърде възможно е да се наблюдава понижаване нивото на моноаминоксидазата, нарушаване на плавните проследяващи на очите, както и намаляване обема на главния мозък. Приема се, че шизотипното разстройство има и биологична основа. Така например, се счита, че при тези хора е налице висока активност на невротрансмитера допамин. Както увеличаване на мозъчния ветрикул. Същите аномалии се наблюдават и при шизофренията. Разграничаването на шизотипното разстройство от шизофренията в много случаи представлява проблем, поради сходството при проявата им и то особено на първоначалните симптоми.

(Из Албена Крумова, “Личността извън норма”, София, 2004)

НАПРЕД! НАУКАТА Е СЛЪНЦЕ!