|
Здравейте!
много ще ми е трудно да обясня проблема за който търся съвет от вас. За да разберат по-добре тези които ще (имат търпението да ) прочетат моето писмо, ще дам малко предистория. С баща ми от много години насам не се разбираме добре. Аз още от 19 годишна излязох от къщи и живях и учех в друг град и макар да съм се прибирала рядко и за малко, ние успявахме да се скараме, или поне по моя преценка той успяваше да се скара с мен и аз си тръгвах разплакана и натъжена. Работата е там, че след развода на родителите ми аз останах да живея при него, а аз съм момиче. Разбирахме се добре до момента в който аз порастнах и вече престанах да бъда малко и раболепно момиченце. Като цяло той винаги е бил скандалджия, който обича да крещи и вика, да обвинява и критикува, даже да злепоставя и иронизира близки хора, да напомня за грешките и неуспехите ти, да не те разбира, но и да не се и опитва да те разбере и да се постави на твое място, да преиначава нещата и след разговор-скандал с него обикновено се чувстваш ......трудно е да се опише.....чувстваш се омърсен, без надежди и мечти, без вяра в себе си, без желание за живот, започва да се прокрадва и да те завладява чувство за вина и т.н. Но да не се задълбавам. Аз принципно живеех отделно, на квартира за да се избягват скандалите. Но от две-три години работя в Чужбина и се прибирам за около 2-3 месеца най-много. Не държа вече квартира разбира се, би било много неизгодно и необосновано. Татко живее сам в къщата и затова се настанявам при него. Признавам, че откакто съм извън България, той се е променил малко в положително насока. Причината мисля е остаряването , може би и самотата, размишляването по въпросите за нашите отношения. Като цяло е доста по-спокоен и по-рядко от преди търси кавгата. Започва да го стяга сърцето и се чувства зле. А и е станал ужасно обидчив и чувствителен. Аз разбира се също не желая кавги повече от всичко, но ето че понякога той отново казва неща, които са обидни или неверни, опитва се да се бърка в живота ми и т.н.... и се получава кавга, която обаче ( за мое учудване и радост) вече не е приятна не само на мен, но и на него и търсим да я приключим по-бързо. А може би не му е така приятна кавгата също така и защото аз вече зная доста добре как да се отбранявам и как да не се оставям на неговите манипулации, на неговите опити на всяка цена да ме изкара виновна и черна. Може би защото вече и аз му отвръщам със същото това отношение, с което той ме е заливал години наред. И никак не съм горда от това, никак не съм горда че съм развила тази способност да бъда това, от което дълбоко всърцето си съм се възмущавала, но истината е че така се държа само с него. Макар, че не смятам това за редно ипонякога се питам – аз не се ли заблуждавам в това,че само към него съм такава или тази ненавист, отмъстителност и безчувственост се прокрадва понякога в живота ми, а живея с илюзията, че не етака? И това не ли някакво двуличие ?... но признавам- аз незнам как да се държа с баща ми, аз просто се опитвам да се предпазя , да не ме нарани отново. Все повече се убеждавам, че съжителството с него, макар и за съвсем кратък период ме запраща отново в дебрите на депресията, самосъжалението, неверието в себе си и липсата на самочувствие. А когато съм надалеч мога дори да бъда щастлива. Вече даже се питам, отново обвинявайки себе си – на този етап, не е ли повече в мен вината? Защото факт е, че явно дълбоко в себе си не мога да му простя (макар да знам колко важна е прошката и как това руши и мен самата), не мога и не искам да му се доверя и единствено се старая да се предпазя от него и да не го допускам до своя личен живот. Да, признавам че разочарованията ми от него са много и то все след такива периоди да дълго отсъствие, на забравяне на лошото, последвало доверяване, последвано от дълбоко разочарование. Надали някой ще ме разбере, затова ще спомена книгата за Енергийните вампири, която за пръв път ми отвори очите за тези неща и , която съм се убедила е толкова вярна. И въпреки това, това е баща ми, аз все пак го обичам и постоянно се питам – как да постигна някакъв баланс? Освен способността да се защитавам и предпазвам от неговите отрицателни влияния и наранявания, как да развия и способността да му прощавам и въобще да му простя за всичко. В последните години, освен всичко друго аз разбрах, колко голяма заблуда е било да мисля, че макар демонстрирайки властност и мощ, той всъщност е много слаб психически. Особено сега, когато е по-възрастен – това е толкова явно. Разбира се не се опитвам да се възползвам от това, не съм чак толкова отмъстителна, напротив аз просто.....осъзнавам че нямам даже желание да разговарям с него, нямам какво да си кажа с него......сякаш....макар да твърдя че го обичам, в мен се е настанило чувството на безразличие. Към собствения ми баща. Незная, признавам, незная как да постъпя.
За новата година реших да променя нещата и да опитам да му простя и забравя всичко и дори когато се появи дребен проблем да избягвам скандалите на всяка цена, на всяка цена да не позволявам да обсъждаме миналото – защото осъзнах, че особено когато говорим за миналото ние стигаме до най-гадните скандали и неразбирателство, всеки се мисли за прав и в крайна сметка – само си отравяме живота. Опитах се и даже успях да повярвам , че не е възмжоно да нямам и аз някаква вина, че той е постъпвал, както е мислел за добре, такъв му е характера, така е бил възпитаван, такава му е и професията (учител) и т.н. и т.н а аз съм била дете и съм правела куп грешки. Но, дали защото сме толкова различни или заради идруго, понякога престо отново губя надежда. Ето преди няколко дни , той започва със сериозен тон- „седни , искам да ти кажа нещо” . аз сякаш имам предчувствие, си помислих, оф неискам да го слушам какво има да ми каже и нямах желание за „сериозни разговори” отново. И той започва „бях на гледачка....” Аз направих физиономия на отвращение „ти няма ли да престанеш да се занимаваш с такива работи” защото си спомням макар отдавна, че ми е разправял че е ходил някъде ...както и да е той се ядоса, не бил ходил много отдавна и сега нямало да ми каже какво му била казала гледачката, после разбрах ,че тя била заговорила за мен, макар той да не я бил питал, не било лоши неща, напротив, ама нямало да ми каже....както и да е..... Тук само ще обясня защо разправям тази история , макар, че не вярвам много да ме разберат. С това аз отново чувствам, че той ужасно ме наранява. Ще питате как точно? С това, че забърква и мен в собствените си дела, дела които аз не одобрявам и са против моите принципи. Не осъждам никого – който иска нека ходи по гледачи, които иска нека гледа, всеки е свободен да направи своя избор. Аз обаче се чувствам отново като „омърсена” от това, че баща ми ме замесва в такива деяния по някакъв макар и косвен начин. Зная, че това си е негово деяние , не е мое. Но въпреки това, се чувствам гадно. Така напримен преди много години той имаше неразбирателство със сестра си относно имота на родителите им (баба и дадо). Татко накара сестра си да предпише частта си на него уж временно заради дело с мама по развода и после не и я върна и имаха много големи неразбирателства. Малко по-късно, той предписа целия получен имот от баба и дядо на мен (временно, до продажбата му впоследствие) отново заради бракоразводните дела с мама и за да няма на свое име имот по време на тези дела. Това са деяния, в които той ме намесва и които понякога са ме отвращавали. А аз съм му дъщеря. Противоречието е голямо наистина. Незная как да разреша този конфликт за себе си. Аз осъзнавам, че определено не харесвам и не уважавам баща си, заради поведението му, постъпките му, лъжите. От друга страна той ми е баща и аз трябва да го уважавам и обичам.
извинявам се за дългото писане, също така смятам да пусна темата в още един клуб, дано не ставам досадна, защото зная, че всеки си има проблеми в днешно време.
|
противоречия с родител
