....не трябва да допускаш мисълта, че няма да се справиш. Имах късмета да се запиша към група за планински преходи. Бях 40 кг., раницата 50, но имах силата да си наложа, че ще обиколя хижите, каквото и да ми коства това. Този преход беше за две седмици, скоро след като бях спряла лекарствата и бях получила реакция. Тръгнах умишлено без хапчета в чантата, не се изкуших да взема, нали ги бях спряла.Друго, започнах да не се интересувам от мнението на най-близките ми приятелки, не става въпрос за най-близките ми хора. Те даже и не разбраха в какво състояние бях. Плачех си тихо и полека, е понякога и по-шумно в ъгъла и от ден на ден осъзнавах, че ако сама не си се подкрепя, няма на кой друг да чакам. Все повече отделях време за мен, а не за приятелки, които гледаха сеир и се сещаха за мен само за рождения ми ден. Всяка сутрин си имах ритуал, кафе с цигара и на вратата си вдъхвах сили, навън можеше да е най-мрачното време, но аз си казвах, че е страхотно и че всичко ще бъде наред. И така с години. И още много други дребни детайли. Просто, Ния, не разчитай на никого другиго, освен на себе си.............