Схващам ти мисълта.
Общо взето мисля като теб.
За децата и за вземането на решения вместо тях до определен момент е друга тема. Вероятно там действат други правила:-)))).
(Щото ако "детето" е на 25 години, няма да му дава акъл мамчето за чорапите, а яйчниците му пак могат да се повредят. Та затова казвам, да оставим децата, щото не знам от кой момент отговорността за изборите им си става тяхна)

Не смятам, че трябва да си стоиш като темерут когато по един или друг начин пред очите ти се разиграва "определено вредоносно действие", и още повече пък да си изпълнен със съзнанието, че си много възвишен като приемаш човека или нещото такова каквото е, или пък щото си казваш, че "той си е прав за себе си". Представяш ли си свят изпълнен с такива кухо възвишени духовни хора на какво би заприличал?
Не знам, мисля че всичко е в мярката. И най-вече в отношението. Защото можеш да се изпречиш на пътя на това вредоносно действие, без при това да осъждаш вътре в себе си. В смисъл без да мразиш, без да се възмущаваш "как може той/тя да е такъв". Мисля, че тук е мястото на разбирането и на приемането на нещата такива каквито са, но това по никой начин не означава да не правиш нищо.

Сетих се нещо - от Бо Йин Ра. Добротата е иманентно присъща на любовта, нали? Б.И.Р казва : "Понякога добротата към тигъра е един добре премерен изстрел". Ако усещаш какво има в това изречение, няма смисъл от чепкането на този въпрос повече. А?