|
|
| Тема |
 За непокорените върхове |
|
| Автор |
Kaлu* (диви цветя) |
|
| Публикувано | 09.03.03 11:22 |
|
|
|
Гледам предаването "Чай" с гости две момчета, които свирят латино. Водещият леко иронично разгръща CV-то им и чете постиженията им-свирили на 41-ия рожден ден на Жан Клод Ван Дам-хи хих. Момчетата явно са горди от тоя факт, водещият пък не е на това мнение и ги пита нямат ли желание да свирят на Уембли....
Преди време Кеворк прави интервю с артиста, играещ Рич Форестер в безкрайната сапунка "Дързост и красота". Рич (истинското му име не помня) е горд от участието си в този сериал, това го ангажира и го кара да се чувства потребен, знае, че много хора го гледат и се чувства щастлив, а животът си изпълнен със смисъл. Кеворк ехидно го пита а няма ли желание да играе сериозна роля, Хамлет примерно, Отело. Рич определено не го разбира и Кеворк се чувства върхът на сладоледа, Кеворк знае кое е истински връх, Кеворк има усет, той е духовен...
Тия случки ме замислиха за българския манталитет пак. Ако не е Хималаите, връх не е; ако не е Отело-актьор не е; ако не е Уембли-музикант не е...и понеже малко са тези, които играят Отело, катерят Хималаите или свирят на Уембли, значи останалите са едно нищо, прелетни птици...
Ние си поставяме безкрайно високи цели и не умеем да се радваме на малкото, защото дори и да се зарадваме, все ще се намери някой да изиронизира, че това не е нищо и това не е истинското...
А важното е човек да е доволен и щастлив, това е единственият истински връх...човек да е в мир със себе си и доволен от себереализацията си.
Ние хвърчим високо или се опитваме и затова подминаваме всички дребни успехи и сме вечно недоволни...
В процесинга има нещо по въпроса. Как човек омаловажава постиженията си и набляга на неудачите си. Като синусоида-това, което е под линията, неудачите, се увеличават и увеличават, а това, що е над правата черта се порязва.
И тази тактика предизвиква вечното недоволство и неудовлетвореност...
| |
| |
| 
|
|
