|
|
| Тема |
 Отговор |
|
| Автор |
hose (dao) |
|
| Публикувано | 11.06.02 13:49 |
|
|
|
Отговор
Веднъж, много много отдавна, преуспяващ лекар посетил самотен Учител, отеглил се високо в планината. Седнал пред него и се представил:
- Аз съм лекар... от недалечен град. Казвам се Иамал.
Учителят го погледнал със спокойни очи и кимнал. Лекарят нервно преместил крака, бързо схванали се от неудобната поза върху твърдата земя и продължил:
- Идвам при вас, като желая да ви попитам нещо.
Учителят отново кимнал, леко докосвайки дланите си. Лекарят погледнал встрани, към тихата планина и рекъл:
- Дълги години вече, лекувам хората. Някои успявам да спася, други не. И те умират. Всъщност, мисля че ние човеците сме като грубо сглобен механизъм. Когато той се развали, ние умираме.
Учителят продължавал спокойно да наблюдава и просто отвърнал:
- Да, така е.
Лекарят замълчал неловко. Очаквал различен отговор. После презрително се усмихнал и се изправил. Стъпките му тежко отекнали и хвърляйки последен поглед към слабата фигура на Учителя се отдалечил. Минали се години. Лекарят, незнайно защо, отново се върнал. Бил много слаб и блед. Тихо седнал отново пред Учителя, и проронил:
- Синът ми умря. Знанията ми бяха безсилни. Всеки ден наблюдавах как си отива. Безпомощно.
Учителят не отвърнал. Тънка струйка дим се издигала от тлеещата пръчица. Лекарят продължил, трудно поемайки дъх:
- Непрекъснато го сънувам... всяка нощ. Говорим си, както едно време, до изгрев слънце. Мисля, че това не е просто сън. Сякаш при мен идва... духът му.
Тъжно се спрял и заглушил болката в сърцето си. А учителят тихо отвърнал отново:
- Да, така е.
Лекарят останал дълго замислен. Накрая уморено си тръгнал, без да е сигурен в нищо. Минали се още години и лекарят пак се решил да посети самотният Учител. Силуетът му бил като сянка. Безшумно приседнал пак срещу него и дрезгаво заговорил:
- Аз умирам... нещо изяжда плътта ми отвътре. Миналите пъти вие ми казахте това, което исках да чуя. То не промени живота ми. Нито ми даде яснота. Остава ми малко време. Какво ще ми кажете сега?
Учителят неподвижно съзерцавал пламъка на свеща пред него. Слънцето залязвало зад върховете на планината, също както животът на лекарят си отивал.
- Наведи се към мен - отронили накрая устните на Учителя - нека ти покажа нещо.
Лекарят свел глава и затворил очи. Дланта на Учителя едва докоснала върха на главата му и неясни образи и искрящи светлини пробягали пред него. Огнени слънца и непрогледна тъмнина се сменяли, докато накрая всичко потънло в покоя на планинската тишина. Лекарят отворил очи. Светът около него бил все същият, но нещо в него се пречупило.
- Странно... вече не ме е страх. Да умра.
Отчаянието се свлекло от лицето му, а тихият глас на Учителят промълвил:
- Да, така е.
| |
| |
| 
|
|
