|
ОТ ВЪЛШЕБНО ПО-ВЪЛШЕБНО
Voin na svetlinatA
Това е един мой разказ съдържащ философски идеи и окултна информация. Ако имате възможност го прочетете и се надявам да отговорите какво харесвате и какво не харесвате във него, защото искам да го изгладя и публикувам. Ще съм благодарен ако помогнете за публикуването му и да се изкажете и за идеите, които съсържа...
Те бяха две прекрасни момиченца на по дванайсет години. Близначки. Откакто съпругата ми почина преди три години аз сам ги гледах с помощта на майка си. По онова време обаче тя беше приета в болница за операция. Стара жена беше, мислех, че няма да издържи, но стана чудо и тя все още е жива. Двете ми момичета буледуваха вече втори ден. Имаха висока температура, а Ина дори бълнуваше нещо, но странното беше, че ми казваше, че е добре. Лекарите и бяха предписали антибиотици, но понеже си знам, че медицината не се справя с хроничните и вирусните инфекции много повече от ефекта плацебо (вярата, че ще оздравееш и си лекуван), аз често се молех за дечицата си. За този вид заболявания молитвата май беше по-добро лечение от вредните антибиотици, които въпреки отрицателното ми мнение за тях, все пак им давах да пият съвсен стриктно.
Спомням си онази сутрин толкова ясно сякаш ми се е случило преди час. Цяла нощ Ина бълнува, а Мила май също говореше на сън. Те се събудиха едновременно. Мила рече:
-Уааааа…. Къде съм? - и после се усмихна широко. Дори се засмя, гледайки очудено стаята.
-Където ти обещах да те отведа, дете. - Отвърна Ина с такъв странен глас, че направо изтъпнах в миг целия. Момичето ми говореше като старица, гледаше различно от обикновено и дори се държеше спокойно и несвойствено за нейната възраст. Спомням си как си помислих, че това не е Мила. Побиха ме студени тръпки от изненада и страх.
-Неверояяяяяятноооооооо еееееее! - Извика Мила. - Леле! Леле-мале колко е красива - гледаше зелената нощна лампа все едно я вижда за пръв път, нещо повече все едно беше комета в небето.
-Да, хубава е малкия - отвърна спокойно Ина и това ме накара да преглътна невярвайки. Приближех се до Ина и я разтърсих за раменете:
-Това е сестра ти, Ина, твоята сестра, момиче е. Не е малкия! - Заубеждавах я. - Всъщност добре ли си? Как си? Ина, ти бълнуваш, успокой се! Ела на себе си.
-Разбира се, че не бълнувам, приятелю - отвърна тя ужасявайки ме още повече. - Запази спокойствие и се радвай, че съм напълно… здрава. Не виждаш ли?
Имаше право. Поставих ръка на челото й, нямаше никаква температура, здрава беше и на вид, а свежата усмивка на личицето й ме убеди напълно. Усмихнах се, но бързо лицето ми помръкна. Какво ставаше тогава, по дяволите?!
-Но, Ина… Ти… - подех, мънкайки.
-Просто за малко ни беше позволено да влезем в телата на дъщерите ти! - Изстреля напълно спокойно и без нотка на шега в гласа ДЪЩЕРЯ МИ ИНА! - В замяна на това те пък ще са напълно здрави като си тръгнем. А и този малкия трябва да научи някои неща, заслужи си го, добре се справя. - Ина, държейки се все така като стара и спокойна жена, кимна към сестра си.
2.
Мила все така оглеждаше стаята възхитена и се радваше, мълвейки тихо:
-Колко е вълшебно, колко много е вълшебно… Прекрасно е.. Боже мой…
Обърках се още толкова:
-Мила, дъще, как се чувстваш, добре ли си?
Тя ме погледна и извика:
-Чудесно съм. Никога не съм бил по-добре! Аз съм в рая!!! Нали? Нали това е рая? - тя ме гледаше с надежда. - Ти си ангел.
-Не, дъще, аз съм баща ти.
Ина поклати глава отегчено, още малко сигурно щеше да се удари по челото с ръка, но в същото време и се подмихваше. После обясни, натъртвайки всяка дума:
-Не, не си в рая, а в един по-висш свят от твоя, малкия. А ти пък, - погледна ме със свити вежди, - запази спокойствие. За какво си чел толкова книги по парапсихология? Спомни си. Регистрирани факти! Научно регистрирани феномени. Необяснени, но признати за реални! Спомни си какво си чел, т-а-т-к-о. Така ще те наричам, ако това ще те накара да се успокоиш.
Беше права, но не ми се вярваше. Отидох седнах на футьойла и инстинктивно посегнах за цигарите от бюрото. Отказах се. Наистина според спиритистите това беше възможно, но на мен не ми се вярваше. А и защо точно на мен?
-Има защо! - явно прочете мислите ми Ина. - И ти ще научин нещо полезно за теб и другите.
Това преля чашата и аз извадих цигара. Подвоумих се. Нали все пак дъщерите са ми болни… Или не са… Или??? !!!! Запалих и дръпнах продължително, а после издишах троснато.
-Уаоооо… Майчице… - започна да се удивлява на дима Мила. - Колко е, колко е прекрасно. - Обърна се към Мила: - Сигурен ли си, че не съм в рая? Че не съм умрял и сега не съм в рая.
-Аз колко пъти ще ти повтарям на тебе?! Такива работи като умрял и смърт, може и да има, ама нито аз или някой от другите… ангели… както на…хал..но наричаш приятелите ми, не сме виждали. Ясен ли съм?!… за коооой ли път… Ще ми разбиеш ти нервната система! А и момичето май е било нервно, друг път не ми се е случвало такива работи в тяло.
Гледах ги с широко отворени очи. Сега ми е смешно като си спомням, но, вярвайте ми, тогава ми идеше да плача. Поне в началото.
-Би ли повторила - подех, - Ина. Или който и да си.
-Оххх- въздиша Ина. -Ние сме… духове - ухили се. - Тоя помочкио е малко… духче… Ама че терминология има в това тяло! - поклати глава недоволно. -И за да научи едно уроче, понеже е… добро малко духче го доведох тук. И ти ще научиш нещо и готово. Децата ти пък ще са напълно здрави и няма да помнят нищичко от онова, което ние сме правили освен ако не ги успиш и…
-Освен ако не ги хипнотизирам! - прсветна ми.
-Даааа, сигурно… - продължи Ина. - Можел си малко повече да ограмотиш това тяло дето сега…. И сексуалната му култура не е добра. - Погледна ме и вдигна ръка.
Претръпнах. Ако само беше опитала щях веднага да я заведа в църквата при някой екзорсист.
-Чуууххх го! - изстреля Ина. -Църквата за момента няма да е решение на проблема, а за това си говори с дъщеря си като се върне след известно време. Аз ще овладея тези глупави пориви към мъжкото ти тяло. А въпросния екзорсист най-вероятно ще ме спука от смях. Ако въобще намериш такъв.
-Нали ще върнеш дъщерите ми - рекох. - Ще са невредими, нали? Кога ще ги върнеш?
2.
-Съвсем скоро, всъщност може и след няколко часа. От него и от теб зависи. А за здравето ти казах. И двете ти дъщери ще са напълно здрави. Обещават ти го старейшините. Старшите духове - ухили се. - Ангели… Призраци. Не, призраци май е друго нещо. Ама че тяло! Да отидем на разходка сред природата.
Мила скочи от леглото и отиде до прозореца като залепи чело на него:
-Мале, леле-мале. Поооогледнете тоооовааааа. Уааааооооо. Виж, виж, виж - започна да маха на Ина.
Погледнах. Зяпаше дървото отсреща.
-Колко е красиво, колко е невероятно, колко е страхотно. - Засмя се и заподскача от радост.
Ина се усмихваше доволно. Аз зяпах учудено, по-скоро блеех с отворена уста и течащи лиги, мислейки си дали не е добра идея да взема успокоително.
-Добра е - подхвърли ми Ина след което се засмя, стана от леглото и се заоглежда. - А къде са ми дрехите? Искам да си облека нещо по-сексапилно, за да се заглеждат момчетата по мен.
Погледнах я, изкаше ми се да кажа нещо, но в момента повече ми се искаше да легна и да си почина за малко, така че си замълчах.
-По принцип нямам право да правя нещо вместо дъщеря ти, но си мисля, че ако имаше гадже нямаше да си мисли за теб вечер.
-Екзорсист! - изрекох заплашително и размахах пръст.
-А, даааа. Смешника… Добре, ще го запомня, успокой се, казах ти че съм… ангел… Хм, от йерархията на Христос трябва да съм като се замисля и като разглеждам какво е вършел тоя пич в спомените на дъщеря ти. Ма, то и нас на това ни учат, да знаеш, ама повярвай ми, не е лесна работа… Както и да е. Сега ме слушай. Нямам никакво намерение да се бъркам в живота на дъщеря ти, нито съм дошъл тук на екскурзия, това ми е задължението, не отричам че ми е приятно да го върша. Ако говоря такива неща, то е защото тялото на дъщеря ти е като кобила, която не е добре обяздена. Знаеш ли колко много ми се иска да се нахвърли върху едно момче от училището й. А знаеш ли колко е трудно да се удържа? Така че се успокой, не съм… демон… Мисля, че ще се справя. Така че спокойно. Ясен ли бях?
-Невероятно, невероятно. Колко хубавво, колко прекрасно е - зяпаше пердетата и се радваше да ги докосва Мила.
Аз вдигнах ръце примирино към Ина или онова, което беше в тялото й и заявих:
-Добре, добре. Ще се опитам да ви изтърпя…. Значи това ваше посещение е урок и за теб, а не само за нея… него - посочих Мила. - И за мен, де. Макар че не знам какъв урок е за мен.
-Я! Виж го ти - отсече усмихнато Ина. - Не сме сбъркали като избрахме него, малкия - говореше на Мила, както обикновено. - Ти си бил голям гений, бре. - Ухили се. - Така ще да е май, прав си. Направо се впечатлих. Ти да не си свръзка? - погледна ме, но после махна с ръка. - Едва ли.
-Какво да съм?
-Хмм… невежо тяло… А! Да! Медиум! Медиум, пророк, такива работи…
-Добра идея, защо не сте отишли при медиум? - попитах.
-Ха! - възкликна Ина. - В днешно време тези пикльовци така са се оплели в поривите на телата и егото, че е истинско изтезание. Чувствам се като някаква тяхна лабораторна мишка. Само да ми паднат някой като се приберат в… а, да… в духовния свят… ще им спукам аз гьона.. То като не можеш да се справиш с прераждането си, защо толкова си давал зор да се вмъкнеш бре, еййй, ще ни уморят да знаеш…
-Ангеле, ангеле - завика Мила. - Да отидем до дървото, да отидем до дървото. Искам, искам.. искам…
3.
-Преоблечете се - настоях.
-Аз за какво мислиш се оглеждам, малкия - рече ми Ина. - Да, да… сетих се… под леглото…
-Не. - Възразих. - В гардероба ги слагаме в нашя свят.
-На остроумен ли ми се правиш? - Ина извади дрехите си из под леглото, а след малко и тези на сестра си и й ги хвърли. - Говори по-често с тази пикла. Мен де, мен имам предвид, Ина. Както и да е… Айде да излизаме. А, ти трябва да излезеш до колкото рабирам - погледна мен. - Тук се срамувате от телата си, забелязвам. Обясниха ми колегите… духовете-колеги - ухили се, - че това е от нещата, с които е добре да се съобразявам…
-Да, да.. - тръгнах на вън, после се спрях, обърнах се и се почудих дали е разумно. Ами ако бяха хитри демони и ме лъжеха и.. - Ще слухтя на вратата. - Рекох и размахах пръст.
-Да, добра идея. - Рече Ина. - И си въведи в мобилния телефон номера на някой смешник… екзорсист, де… Само не помисляй за психиатрите, че ще стане голяма беля тогава. Тези шибани… прости ми, от тялото е… инквизитори… Както и да е. Айде излизай, че ми се иска по-бързо да се чупим.
Облякоха се и излязохме на вън. Мила се затича през улицата, добре че нямаше коли и прегърна едно дърво. Започна да го целува и да му се радва. Скочих да я усмирявам, а на пенсионерката, минаваща по тротоара измънках:
-Ами тя… много обича… ами… дъровото, даа… Възпитавам ги на любов към природата, като едно време как беше…
-И освен това е пияна и е добре татко да я напляска - добави Ина и се усмихна на бабката.
-Да, добре ще е, момче - съгласи се жената и ме гледаше укорително. - Дръжте я по-здраво. Вече не знаят какво правят младите… Бира, Секс…
-И инернет, бабе - ухили се Мила.
-Не и обръщайте внимание - поде Ина - тя е с разбити устой отностно стойностите в живота. - Пенсионерката ни отмина. - Знаеш ли - погледна ме леко носталгично Ина, - последното си прераждане бях хеви метъл тук на Земята, преди около двайсет години. Кажи на дъщеря си да вземе да уважава рока, щото следващият път може и като демон да я навестя. Шегувам се, разбира се.
Двамата с Ина обсъждахме тези неща от парапсихологията. По-точно тя ме просвещаваше и ми разказваше за духовния свят, докато Мила постоянно се удивляваше на всичко. Радваха я цветовете, камъните. Опияняваше се от дърветата и храстите. Усмихваше се на хората и подскачаше от щастие като се взираше в облаците на небето.
4.
Седнахме на една поляна. Мила прекара десет минути в удивена наслада от гледката на една мравка. После я гоних три минути, защото побягна след един гълъб. Накрая се успокои малко и прекара около петнайсет минути в зяпане на планината на юг от града. Беше в пълна еуфория. Мислеше, че се намира в рая.
-Неевееероооятно. Тук е толкова прекрасно, толкова прекрасно. Вълшебно е. Невероятно.. Колко много ми харесва тази лампа там. Колко е величествена. Мога с часове да гледам зелената трева, изпитвам желание да се пръсна от радост. Червеняит цвят, само ако можех да го взема у дома. Толкова е невероятно.
-У дома ли? - подех. - Къде у дома?
-В неговия свят, там където има прераждане като теб, който си се преродил в тоя.
-Какъв е твоя свят, та толкова се радваш на нашия.
-Ами, той е. Той е… - Уааааа…. Колко прекрасно връбче. Уааа…. Леле-мале…
-Хмм, неговият свят е нещо подобно на нескопосана рисунка с молив на дъщерите ти. Там няма цветове. Там се радват на звук, малко по-лош от шум от касетофон, както вие на северното сияние. Да не говорим, че разликата между радостта там и вашата тук, е меко казано като опаковката на бонбон и самия бонбон. Триизмерните изображение, така да се изразя, са достъпни само за хора като… такива като пророците във вашия свят… такива като Моцарт или всеки, който е изпитал нещо по-висше от вашия свят… Схващаш ли?
-Колко ужасно, това е ад.
-В който може и да попаднеш някой ден - ухили ми се. - Но ти и сега си в ада според мен. Макар че според него - посочи дъщеря ми Мила, - си в рая. Въпрост на това от кое ниво на спиралата от Вселени го гледаш.
-Изкачването зависи от това колко си добър ли?
Ина се усмихна:
-Друг път ще разбереш.
-Колко е невероятен този камък - смееше се Мила. - Еййй.. Ами гласа ми.!Не му обръщах внимание. Колко е прекрасен само гласа ми. И колко е хубаво да ходиш - тя обикаляше с маршова стъпка около нас.
-Искаш ли да видиш един по-хубав свят от твоя? - тросна ми го Ина.
-Да! - Рекох. Бях се поуспокоил. Ина излъчваше много разбиране, спокойствие, доброта, покой и любов към мен с поглед, думи и жестове.
Отидохме в нас. Мила през целия път обясняваше, че много е уморена, много й се спи, но не иска да заспива. Дори плака на леглото, но клепачите й натежаваха. Беше минал цял ден с много емоции за нея. Но тя беше най-щастливото момиче на света този ден. Накрая заспа.
Ина ме накара да легна, а после ме увлече така в приказки, докато бях със затворени очи, че се отпуснах съвсем. Тя направи същото със себе си, сякаш спеше, сякаш изпадаше в кома.
Незабелязах, че тя няколко минути не ми беше казала и една дума. Усетих се странно. Изпитвах усещането, че съм на въртележка, носех се из стаята. Изведнъж нещо ме хвана през кръста и ме дръпна. Изпитах усещане все едно събличах мокри дрехи, прилепмали по тялото ми.
Гледах себе си, физическото си тяло на леглото и двете си дъщери около мен, а аз се реех във въздуха. Ина беше до мен, хвана ме за ръка и изведнъж всичко се промени. Видях някакви светлини, а после пак се озовах легнал на нещо сякаш като земя, но по различно. Отворих очи или по-точно направих нещо подобно.
Намирах се… Как да го опиша сега? Ще се опитам все пак. Намирах се в земя, която беше от светлина. Все едно бях в залеза. Ако можеше да се превърнем в малки хора и да влезем в светлината на залеза, сред сините облаци, сред приятния прохладен вятър щеше да добием най-бегла представа за прекрасния свят, в който се намирах. Около мен летяха разни същества с преливащи цветове, всичко наоколо беше окъпано с любов. Усещах такава радост че започнах да летя наоколо (о, да, можех да летя!!!) и да крещя високо. Пред мен далеч виждах нещо като огромно око, но съвсем не беше око. Беше огромно като планина.
5.
-Това е нещо като планина тук - рече придружителя ми - светещо сияниа фигура като от пръски от водопад. Прилича ти на око, защото тази планина е жива. Можеш да се движиш или летиш около нея, вътре в нея сред какви ли не чудесии за теб и най-странното за теб ще е да говориш с нея. Да, тук всичко е живо. Всичко. Няма такова понятие тук нежива природа. Можеш да си говориш с планината, макар че тази е малко надута и няма да ти обърне голямо внимание.
Засмях се. По принцип в този свят имах чувството че постоянно се смея ей така, но сега беше още по-силно.
-Искам да видя - чух гласа си като невероятна красива мелодия и като излитаща дъга от мен към него, но знаех, че съм казал, каквото искам.
Понесохме се към планината-око и стигнахме за няколко секунди, въпреки че тя преди ми изглеждаше на няколко километра. Сега беше още по-прекрасна. Виках и крещях от радост. По нея нямаше дървета, но течеше нещо като думи… Ами, как да ви го опиша. Сякаш планината пееше постоянно някаква песен и тази песен (както и гласа ми) изглеждаше като дъга и течащо поточе едновременно. От дъгата-поточе чувах неземно красива мелодия, която ме караше да крещя от щастие. Навсякъде летяха разни малки животинчета, това бяха най-прекрасните триизмерни сюреалистични рисунки, които съм виждал. Дори на моменти разпонзавах някои. Сякаш художниците са имали видение на тези животинки-птици-светулки-сияния или както там е най-подходящо да ги наричам.
-Можеш да общуваш и с тях - рече спътника ми. - Но са глупави, не им обръщай внимание. Ела по-близо до планината. Тя може да общува със хиляди същества като нас едновременно и пак ще си е същата.
Нужно ли е да казвам, че крещях от екстаз и радост. В този свят обичайното настроение на хората беше да изпитават неземна радост.
-Ей, пак ли ти - провикна се планината на спътника ми с могъщия си глас. - Радвам се да те видя. Надебелял си, а? - Засмя се. Планината се смееше. Май ни се подиграваше. - Тоя с теб май се нуждае от бръснене, ама че клошарче… - После имах чувството, че планината ми намига и ми рече: - Не се убиждай, дребосък, само да се обръснеш. - И отново се засмя с грамогласния си смях, който беше една сложна и неземнопрекрасна мелодия, наподобяваща марш и тъпани, тромпети и чат-пат се дочуваше нещо като гръмотевици. Между впрочем не схващах какво да си бръсна аз бях от светлина и нямах никакви косми.
-Пак си се възгордяла, планина - рече спътника ми. - Гледаш ни от високо и се мислиш за голяма работа. Но я виж какви гръмотевици се чуват в смеха ти.
-Ти пък имаш брадавица на главата - рече планината.
-Казах ти, че е много надута тая планина - рече спътника ми. -Да си ходим.
-Не, не се сърди, бе пич - рече планината. - Айде ела ще ти дам да си пийнеш от потоците ми долу.
Спътника ми сякаш се нацупи за момент, но после се засмя. Не ме питайте как го разбрах след като лицето му нямаше нищо общо със земното.
-Да, искам да пия планинска вода - рекох аз и продължавах да летя наоколо и да се смея..
-Не й обръщай внимание - каза ми моя спътник. - На тукашен език това ще рече, че й се пикае и да ходим да пием, което освен това е комбинирано с подъл план да ни даде нещо като ликьор в твоя свят и да ни се смее като се напием. В същото време тукашната вода няма нищо общо с твоята, тук пием от песента на планината и дъгата, която струи в основата й. Храним се със емоциите, които планината отделя, когато идваме тук да я забавляваме.
6.
Смеех се, смеех се, смеех се. Бях неземно щастлив.
-Интригуващ спътник имаш - рече планината за мен и видях че отдели "храна" в основата си - Ей, я ела по-близо да те разведа из пещерите си. Ще ти покажа новите оазиси, които направиха онези светулки дето по цял ден ми лазят по нервите.
-Да, да… -зарадвах се.
-Време е да си тръгваме. - Заяви спътника ми. - Време е.
Аз го погледнах и щях да кажа, че това ще стане само през трупа ми, но в тоя миг изведнъж се озовах над физическото си тяло, съществото беше до мен и ми говореше:
-Слушай, малкия. Какво научи?
Тъй като емоциите ми от онзи свят бяха преминали и сега, въпреки че се чувствах свободен и лек, много по-приятно отколкото във физическото ми тяло, вече не бях в онзи свят и в онова тяло и можех да съм по-адекватен.
-Ами, че има много по-прекрасни светове, в които мога да отида.
-Трябва да разбереш, че ти рано или късно ще живееш там. Но нали видя. Там съществата не са кой знае колко щастливи. Ти също не си, а би трябвало. Видя малкия как се радваше в твоя свят. Радвай се и ти така в него. Възприемай всичко с почуда и се научи да виждаш и усещаш уникалността и красотата на всичко.
-Но аз искам да отида в онзи свят, там е по-хубаво.
-Ако стоиш достатъчно дълго там ще се отегчиш като планината, в чието тяло също можех да те набутам, но щеше да ти е прекалено странно… Ако се родиш там с амнезия за безсмъртната си същност ще си като тук. Ще си само малко по-щастлив. Далаверата е във всеки свят да се учиш да ставаш по-добър, както ти каза преди. Но също така се опитай във всеки свят да си и щастлив, защото иначе ще преминеш през спиралата от Вселени много трудно и много бавно, ако въобще издържиш. Бъди щастлив, обичай и се радвай на света, в който си. Скоро пак ще се видим.
-Кога?
-Ми, ти на колко си години? Няма да живееш вечно я. И планината ще видим тогава, спокойно. До скоро. До тогава.
Изведнъж тялото ми, с което бях свързан с нещо подобно на нишка от точици-магнити, ме засмука и аз отворих очи, все едно ставайки от сън.
Мила и Ина скоро също се събудиха здрави. И най-важното - бяха те, а не онези двамата странни извънземни.
Край на началотО
послепис от автора
Бях в един дъждовен ден на вън, ей така защото обичам дъжда и когато е слаб дори да ме вали. J Седнах на зеленчуковия пазар в един от онези маси на търговците, които са с покрив. Пушех цигара и си мислех по обичайните философски търсения. Тогава отново се сетих за една идея, едно озаерение, което ме беше сполетяло веднъж като се молех на ангелите да общуват с мен.
Идеята беше да оценим онова, което имаме. Зрението ни е една прекрасна благодат, слуха също, обонянието ни също, способността да докосваме и усещаме тялото си също може да ни донесе много радост ако си позволим да го забелязваме. И така аз започнах да си повтарям "колко е прекрасен този тъмно син цвят на оградите, колко хубав е този зелен цвят на масите на търговците… започнах да забелязвам колко красота има в дърветата, тяхната кора… колко хубави и чудни са камъчетат по земята.. колко величествена е високата лампа на улицата… как изящно падат капките вода от бутката на търговците и как подскачат капките след като се ударят в асвалта… колко богата и прелестна е тревата със всичките и хубости… ами кучетата, колко забавни… врабчетата, гълъбите… После започнах да се наслаждавам на звуците от дъжда, на шума от моторите на минаващите коли, колко величествен грохот се появяваше, когато колите слизаха по върлото с павета… Всичко беше прекрасно. Изведнъж това ми стана навик и аз импулсивно отварях възхитено очи като минех покрай някакви красиви врати на гаражи или нещо подобно… Когато се прибрах в нас майка ми ме попита защо съм толкова весел и предположи, че съм се дрогирал нещо. Бях много любезен към нея и й правих комплименти, че е хубава и има приятен глас. Усмихвах се. Излъгах я, че е от медитация. В началото просто си внушавах, че всичко е прекрасно без да ми се струва такова, но после убедих подсъзнанието си и започнах да го правя по навик, при което се отдели голяма емоция на радост, веселие и щастие.
Що се отнася до разказа. Дали всичко това е възможно? Според все повече хора, които започват да бъдат изследвани от психолозите - да!!!
Очаква ни Екстаз, от който никой няма да се отърве J
Мечът на Справедливостта застига всички!
|
ОТ ВЪЛШЕБНО ПО-ВЪЛШЕБНО
