Това са последствията от главоломното развитие на човечеството. Жалко е, но е присъщо на нашето време. И не само за децата на временните работници в друга държава (тези, които емигрират само за определен период от време и само с цел да изкарат някакви средства). Същият проблем имат и децата на почти всяко съвременно семейство в "големия град". И особено в условията на световна икономическа криза. За да бъде всичко ок. мама и тате трябва да работят и съответно да осигурят икономически бъдещето на децата. Това, обаче, често принуждава родителите да отсъстват по 12-16 часа от дома, а това води до загуба на връзка и всякакъв контакт с децата. На практика, гувернантката (или бабата) става майка на детето, а майката е само някакво лице, което се появява от време на време и с която децата прекарват ....ВАКАНЦИЯТА.... Другата опция е - таткото да работи, а мама да си стои в къщи с децата, което пък е несправедливо към жената, защото ограничава нейното развитие. Повечето ни приятелски семейства са в това положение.
Вили, просто времената са такива. За това и много пъти съм твърдяла, че когато взема едно семейство решение да има дете / деца , трябва (поне майката) да е вече толкова утвърдена професионално, че едно отсъствие от активна дейност за 2 години да не е възможно да "срути" това, което е постигнала с десетилетия труд. От друга страна, обаче, когато си вече утвърдена, може и да е трудно да се сдобиеш с деца (биологичният часовник). Та, не зная кое е по-правилно - да не правиш деца, докато не си сигурна, че можеш да им дадеш необходимото време и грижи (обратно на случаят с повечето родители на "ЕВРОСИРАЦИ" и семейства, живеещи в големи градове), или да ги родиш млада и да разчиташ на помощта на баби и дядовци или гувернантки, та ти да се утвърждаваш професионално (и съответно материално).... Много е сложен въпросът. Най-лошото е, че при всички случаи страдат децата.... Защото липсата на родителите се чувства.
Моите родители и двамата бяха толкова заети да се развиват професионално и личностно, че ние със сестрите ми израстнахме повече на грижите на баби и дядовци. Не че беше лошо, но винаги сме усещали липсата на родителите ни. Може би, поради тази причина до към 30 годишна възраст си мислех, че ми е още рано да имам дете - не можех да му осигуря едновременно материалните блага и моето непрекъснато присъствие и грижи (поне в първите 2 години от живота му).
Въобще, много тъжен и сложен въпрос отвори...