Здрасти, Jess!
Стана ми интересно, как си направила първите стъпки към местните, докато накрая и ти си станала част от тях.
При мен адаптацията в институциите стана бързо, вече бях свикнал да работя с хора, които са от различни култури. А прибирайки се у дома вече проявявах личните си навици. Пушех пурети или пури, приех предимно вино, силни бири, а за спорт- не ме търси. Събота и неделя- здрав сън. Бях неспособен да си почивам наистина. Почивката за мен бе- четене на вестници, на сайтове, да се видя с някой в някое заведение, а после- вечеря, новини, душ и сън.
Дъждът се сипеше по главата ми, по чадърът ми, по колата ми..., докато в един момент осъзнах, че така не може да продължава и си вредя.
Започнах да ходя до парка, да наблюдавам местните и с учудване установих, че те с радост откликват. Започнах да спортувам, което доведе до оставяне на тютюна, тежкият алкохол. Сивите облаци спряха да ме карат да се чувствам кофти, напротив- да ми е добре на работа, у дома. Постепенно навлезнах в белгийската култура, създадох приятелства с белгийците и установих, че тук се чувствам добре и щастлив.
Почти всяка събота се събираме с познати и приятели фламандци и германци, за да гледаме стари филми. Последният беше Mr and Mrs Smith-1941. Със съседите, които са предимно валонци, организираме разходки с колелета в провинцията. Има маршрути, които са точно за колездачи. Правим го два пъти седмично, те взимат децата, а аз - кучето си. С колегите от работата ходим по манастирите, където се прави бира или по винарски изби веднъж месечно. Докато пътуваме слушаме Висоцки, който им превеждам и всички се превиват от смях; те пеят с цяло гърло местни песни и тъкър-такър- вече сме стигнали до крайната дестинация.
|