Ето извадка от най-добрата книга на всички времена:

Бойна част командувам - каза им строго той, когато бараката притихна напълно и всички летци по пейките се свиха овчедушно - и никакви стенания повече няма да има в групата, докато аз съм командир. Ясно ли е?
Беше ясно на всички освен на майор Данби, който все още гледаше съсредоточено ръчния си часовник и броеше секундите на глас:
- ... четири... три... две... една... нула - извика майор Данби и вдигна тържествуващо очи само за да открие, че никой не го слушаше и ще трябва да започне отново. - Ооо-оооо - изстена той разочарован.
- Какво беше това? - изрева генерал Дрийдъл, не вярвайки на ушите си, и обхванат от кръвожадна ярост, се извъртя мигновено към майор Данби, който, ужасен и объркан, се олюля назад, сви се от страх и започна да се поти. - Кой е този офицер?
- М-майор Данби, сър - заекна полковник Каткарт. - Началник на моя оперативен отдел.
- Изведете го навън и го застреляйте - заповяда генерал Дрийдъл.
- Ккак, сър?...
- Казах: изведете го навън и го застреляйте. Не чувате ли?
- Тъй вярно, сър - отговори живо полковник Каткарт и преглъщайки с мъка, се обърна рязко към шофьора и метеоролога си: - Изведете навън майор Данби и го застреляйте.
- К-как, сър? - запънаха се шофьорът и метеорологът.
- Казах, изведете навън майор Данби и го застреляйте - отряза полковник Каткарт. - Не чувате ли?
Двамата млади лейтенанти кимнаха тъпо и зашеметени един към друг с израз на безволева съпротива, като всеки от тях чакаше другия да започне процедурата по извеждането и разстрелването на майор Данби. Дотогава нито единият, нито другият бяха извеждали навън майор Данби да го застрелват. Пристпъваха на няколко инча към майор Данби от двете му страни. Майор Данби бе побелял от страх. Внезапно краката му се подкосиха и той започна да пада. Двамата лейтенанти отскочиха към него и го хванаха под ръка, за да не се строполи на пода. Понеже сега вече държаха майор Данби, останалото изглеждаше лесно, но нямаше пистолети. Майор Данби се разплака. На полковник Каткарт му идеше да изтича до него и да го утеши, но не искаше да се покаже мекошав пред генерал Дрийдъл. Спомни си, че Апълби и Хавърмайър винаги носеха при полета автоматични пистолети калибър 0,45, и започна да оглежда редиците на летците, за да ги открие.
Щом майор Данби се разплака, полковник Мудъс, който стоеше настрана и ужасно се колебаеше, не можа да се сдържи повече и пристъпи нерешително към генерал Дрийдъл със сладникавия вид на човек, който се жертвува за другите.
- Струва ми се, че би трябвало да почакаш един момент, татко - подхвърли
той колебливо. Мисля, че не можеш да го застреляш.
Тази намеса вбеси генерал Дрийдъл.
- Кой, дявол да го вземе, казва, че не мога да го застрелям? - прогърмя той
войнствено с глас, достатъчно висок, за да разтърси цялата сграда. С пламнало от смущение лице полковник Мудъс се наведе и му прошепна нещо на ухото.
-Защо, дявол да го вземе, да не мога? - кресна генерал Дрийдъл. Полковник Мудъс му прошепна още нещо. - Искаш да кажеш, че не мога да застрелям всекиго, когото поискам? - попита генерал Дрийдъл с непримиримо възмущение. Полковник Мудъс продължи да шепне и генерал Дрийдъл, заинтересован, наостри уши. - Факт ли е това? - попита той и яростта му притихна, укротена от любопитството.