|
Защото по най-странен начин растоянията не отдалечават, ами доближават тъкмо до най-интимното, дълбокото и коренното. Имам предвид това, че когато нашенецът не е излизал по-далеч от… Враца на запад и… Тутракан на изток, такъв наш земляк няма, както се казва, “база за сравнение”. Ето защо възприятията на такъв човек са крайно несигурни: всичко българско за такива е именно “най-великото”, “най-голямото”, “ненадминатото”, и то във всички до едно отношения. Обаче когато българинът е излизал, този негов тесен хоризонт се разбива, и по тази причина той гледа съвсем иначе на страната, в която е роден, пък и вижда онова, което иначе не може да се забележи. Крайно важно нещо е мащабът, и ако той липсва, възприятията са субективни по един най-пошъл начин: тогава и прочутата българска простотия си заема мястото на най-висша “национална добродетел”. А навлизането на българи в други култури вече дава на тия хора здрава основа за сравнение и за открояване както на спецификата ни като страна и народ, така и на нашите недъзи и дефекти.
Когато човек е навън, душата му е подвластна на най-различни, и то амбивалентни емоции: от една страна “българското” ти изглежда най-мило и родно (носталгия), но пък за сметка на това осъзнаваш, че основанията ни да се гордеем с това или онова са… силно преувеличени. Другояче казано, две основни емоции се борят и сменят една с друга: мъка и срам. Мъчно ти е, кой знае защо, за тази наша малка, но така близка до сърцата ни България, особено когато тя е далеч, някъде там, и тази носталгия понякога замъглява всичко останало. Но в същото време няма как и да не те е срам, защото доскоро “ние, българите”, сме били за теб всичко на този свят, а се оказва, че не само не сме всичко, ами и хептен не сме си и на мястото, ами сме и станали по много показатели направо достойни тъкмо за резил. Тази склонност да се самоизтъкваме че сме “най-велики” и “страхотни”, че сме “супер” и “най-добрите” бива безпощадно разбита и изхвърлена на боклука именно благодарение на реализма, който се ражда в душата на базата на сравнението ни с други страни, култури и народи. Ето защо смятам, че позицията, от която гледа на “българското” и на “българщината” нашенецът, намиращ се в някоя далечна или по-близка страна, е много по-обективна и предразполагаща към цялостност на виждането. За разлика от “домашната”, всъщност прекалено “провинциалистка” гледна точка, за която именно “България е над всичко”: и то тъкмо в цялата си дребнавост, мизерия и нищета, в цялата си простотия, кухо самохвалство и в непоносимата си чалгарщина…
|
“България е над всичко”
“България е над всичко”
