Аз изпитвам ужасяваща носталгия. Писала съм вече, не искам да изпадам отново в подробности, но аз съм перменентно разкъсана от мъка по земята, по въздуха, по хората в България, по планините, тепетата, по празника на Съединението, по караниците в рейсовете, по тротарите които приличат на море, толкова вече са изкривени. А да не говорим, че като изгубих трима човека, които обичах безкрайно много, раните ми по България никога няма да зарастнат.

Като се събуждам плачеща, после не мога да спя цяла нощ, трябва да си напълня съзнанието с нещо от България- слушам народна музика (истинската душа на българина), гледам снимки.

Дори сега като пиша едвам дишам, толкова ми е стегнато гърлото. Най-лошото е, че се привързах и към Люксембург.

There's no place like 127.0.0.1