|
Да ти имам проблемите – казват хората. А аз казвам че проблемите на другите винаги ни се виждат далечни и странни или по същество несъществени и превземки.
В офиса бяхме четирима. В дъното на помещението автомат за кафе – огромен, с много копчета, дисплей, памет и т.н. и разбира се предупредителен надпис да не се разклаща, защото тежал нам-колко си стотин килограма и можел да смачка човека. За съжаление инстантното кафе или чай, които приготвяше не бяха с особени вкусови качества, но нали са гратис, да не гледаме зъбите на харизания кон. До тук горе долу добре.
Седя си аз на мястото и през 15 – 20 минути току цъфне някой и любезно пита:
- Едно кафе пийваш ли?
- Не се безпокой – казвам – по някое време ще ида до автомата, хем да се поразтъпча, хем да го видя и да му изчета указанията, пък може и да пийна нещо.
- Тоест, значи ще пиеш – настоява колегата.
- Амии.и...
Но няма ами. Въпроса е решен и след 2 – 3 минути на бюрото се появява чаша кафе със съмнителни (според мен) достойнства. Добрее, така да е. Помирисвам съдържанието на чашата, отпивам малко колкото да се убедя че аромата отговаря на вкуса и я отмествам в страни да отлежава.
След още 15 минути идва другия колега и вика:
- Ти нали пиеше кафе? Ето, донесъл съм ти. Аууу, ми ти защо не си изпил предишното? Не е хубаво така.
И започва разказ за следвоенните години, когато нямало нищо и всички трябвало да изпразват чинията си до край, да не говорим за такива луксове като кафе. Пак обяснявам че всъщност не съм искал кафе и не бих могъл да се справя с такова количество. И т.н. и т.н. Така, без някои да обръща внимание на протести и коментари смените се въртят през 15 – 20 минути и пълните чаши пред мен се трупат. По едно време цикъла замира и във въздуха започва да витае напрежение. Оглеждам се аз и разбирам че според негласното споразумение е дошъл и моят ред да нося. Взимам специалното подносче и се отправям към автомата. Я, някой съставил списък на служителите и срещу всеки написал кой какво пие, моето име и то вътре. Странно.
Не ми се нрави тая работа и намислям решение.
- Момчета, колеги – казвам- не ме бройте вече, не ми се пие кафе и няма да участвам в комбината.
Виждам че са смутени от тази ми декларация и какво ли си мислят: ‘странен човек, странни идеи’, а аз си мисля за старата поговорка за колектива и какво се случва на този дето се цепи от него.
Така в относително спокойствие минава остатъка от деня до момента, когато все пак ми се дощява да изпия чаша капучино, видял съм на екрана на машината че опцията е налична. Добре, ама нали казах на ония....
С походката на Душко Добродушков след срещата със началника му и със вълненията на “Апостола в премеждие” се прокрадвам към машината и си припомням казармените похвати за наблюдение на околността. После бързо изсърбвам капучиното в един ъгъл, като си опарвам езика. На връщане ме среща един от колегите и вика радостно:
- Къде се изгуби бе човек, ако трябва да донеса кафе, казвай, насреща съм.
- А, не не, мерси – смутолявам аз с леко фъфлене.
следва
това, което е било вече няма да го бъде
|
холандски неволи с кафе
холандски неволи с кафе
