Роден през 1930 г. в София, той напуска България през 1948 г. "Спасихме се благодарение на застъпничеството на норвежкото правителство, което ни даде поданство, тъй като преди войната баща ми - банкер и финансист, беше и почетен консул на посолството на Норвегия", спомня си Паница. Следва трудният път на емигранството - първо Франция, където "баща ми стана счетоводител в една фабрика, майка ми правеше шапки, а аз започнах да работя в една банка - помощник на помощник на помощника на помощник-касиера", а след това Америка. Член е на емигрантската организация “Свободните българи" заедно с приятелите си от детинство Евгени Силянов и Стефан Груев. По препоръка на приятел на брат му през 1952 г. започва да чиракува в списание "Рийдърс дайджест", където работи 42 години и изкачва всички стъпала на журналистическата кариера, като стига до поста зам.-главен редактор (1985). Женен е за французойката Ивон Фуркад. На въпроса дали мечтата на живота му се е сбъднала отговаря: "Да! Дойде денят, в който се завърнах в България!"





Оптимист ли сте?


- Виждам младото поколение от политици, общински и държавни служители и съм страшно впечатлен, че постоянно откривам чудесни хора, макар и да остават незабелязани въпреки работата им, която заслужава повече уважение. Това, което тук винаги ме е тревожило, е, че прекалено много всичко се концентрира в столицата. Далеч не е вярно, че каквото става в София, това е България. България е 6 милиона и половина извън София и това е истинската България, която много често е забравена и от властта, и от медиите, и от интелектуалците. Освен по време на изборите, когато започва трескавото събиране на гласове.

От София човек не си дава сметка колко хубави промени стават в страната. Вижте как се промени видът на Хасково, Стара Загора, Габрово и толкова много други градове. Говоря си с хора, които на местно ниво си оправят проблемите и дават тласък на местната икономика. Това ми харесва и в дъното на душата си вярвам и съм пълен оптимист за бъдещето на страната. Виждам, че има хора, които са предприемчиви, инициативни и отговорни, които имат идеи и които са истинските двигатели на промяната. Много от тях са скромни и работливи, не се изтъкват непрекъснато напред, което ме навежда да споделя нещо много скъпо, един завет от баща ми, който винаги ми казваше: "Никога, никога не се взимай прекалено на сериозно!" Това беше най-ценното, което ми завеща, и то е моето послание към всички ваши читатели.