През първите ми години навън много се вълнувах всеки път като чуя български и все се обаждах... но сега понеже сме 'на всеки километър'....(е, малко преувеличвам!) и понеже съм по-свикнала с тоя между-крачнен живот на тук и там по избирам кога да се обадя...

Ето ти един смешен случай... по път чак за Бразилия си изпуснах връзката от Амстердам щото в Бирмингам, Англия имаше (оказа се, ужким) имало пожар (някои пушил в кенефа... и от фаса ли, що ли се задествала алармата). И така стигнах до останах в Амстердам със закъснение и си останах там - самолета за Сон Пауло 'ушол'...

много изморена, разтревожена за как ще си презаверя полета на другия ден, и малко объркана, съм в хотел и в един голям асансор с много народ (има 15 човека) и чувам в навалицата от нагъцкани тела, 'Абе, казвам ти Българскити обуки са си най-хубави... ето тоя чепик го купих от пазара на Враца....правен си е у нас' Усещам се че, викам , 'да бе, да най-хубавите са'... Преди да си слеза на етажа си зяпналия агитатор на Б-ск обувки обели, 'ама ти що говориш така на Б-ски'...

На другия ден ги видях наште на закуска... и се 'обяснихме'...

А един път друг път си говорих с една българка за 2 часа по англииски на една конференция докато тя не ме попита от къде съм... аз имам акцент а тя НЕ! Т'ва ме шашна! Обикновено иначе разпознавам нашенския акцент...

Та така,