Моята идея за България

/опит – или просто игра със светлина и сянка/


Мария Иванчева



Есето е сред десетте отличени на конкурса,
организаран от Министерския съвет с тема
"Моята идея за България" по случай 24 май 2001 г.


Какво се иска от мен? Мнение? Концепция? Израз на някакви чувства? На надежда? На отчаяние? На обич? На омраза? На безразличие? Или на всичко това?
България… една сладка болка ме завладява при споменаването на името ти… моята България? Обичам ли те? Или те мразя? Отговорът…

Любовта

Знаеш ли, че те обичам? Не ме гледай така, винаги ще те обичам… Ще обичам планините ти, забулени в смог, мъгла и облаци, реките ти - тихи, почти безшумни сред своите малки тайни долини. Ще обичам всеки стрък трева, всяко дърво и всеки плод, създаден, роден и отгледан в твоите земи. Ще обичам всяка схлупена къщурка или плевня, всяка случайна купа сено, събрана някъде в полето, всяка безкрайна нива, преливаща в хоризонта. Ще обичам старите сгради, руините от миналото ти, но и всичко ново, дори и скучно, панелено и грозно…всяка улица, всяка пътечка в полето или планината, всеки мост, пазар и църква. И всеки следващ ден ще чакам залеза на слънцето, за да видя онази приглушена светлина, с която ти си неповторима, която съдържа твоя чар, трагична тайнственост и тъга… защото именно във виолетовите ти ве чери, озарени от последните слънчеви лъчи, е концентрирана всичката ти н адежда… надеждата, че утрешният ден все пак ще дойде и ще бъде поне малко по-добър.


Надеждата


Надежда за нещо конкретно… или едно абстрактно оптимистично чувство… Странно е, че в българския език съществува поговорката “утрото е по-мъдро от вечерта”… та нали сутрин българинът забравя своите надежди и влиза отново, по навик, безстрастно в своя обичаен живот? Та нали сутрин сърцето му се свива при вида на калта, на бедността, на баналността и всичко пошло, което той едновременно създава и презира, на което се възхищава и в което не вярва? Нима сутринта и светлината не му показват с кристална, болезнена яснота истината за това, че още от раждането си е станал част от един цикъл, от вечния природен кръговрат, разделящ битието на четири трудови сезона, който повтаря в техните пейзажи все същото, всяка следваща година. Българинът днес, век и половина след излизането на народа от една цяла епоха на робско безправие, когато от него се е искало единствено да отглежда реколтата си далеч от султана, далеч от властта и да поема отговорност, касаеща собственото му домочадие, не е престанал да бъде част от хорото… от хорото, което човек трябва или да напусне веднага, без никога вече да се връща на него, или да играе докрай… и той… и всички ние… продължаваме да играем, още, вечно, по инерция… Нищо друго не ни прави апатични и безстрастни до мига, когато угрозата не само почука на вратата, но и прекрачи прага ни. Нищо друго освен това тежко, чорбаджийско хоро по време на чума, /нима с него Йовков не беше опитал да ни покаже еснафската незаинтересованост на балканския ни нрав!?/ не може да изрази така добре и порочния кръг на живота тук, тревогата и сковаността от надвисналата опасност. Всеки ги съзнава у себе си, усеща ги, витаещи във въздуха… те ни пречат да обичаме и мразим, да действаме без страх, първично и свободно. Те обричат всяко чувство – то бива стаявано, уплашено и удавяно в зародиш. Сякаш душите ни са болни и не можем да превъзмогнем заразата… и тя се предава от поколение на поколение, мори ни, подтиска ни… и ни убива… Ала реакцията към това странно състояние у всички нас е забавяна и отлагана, защото всеки един човек играе и едновременно оглежда хорото, хората, за да види кой ще посмее, кой ще се излъже да се пусне пръв и вместо да избяга панически, ще запали огън, за да избави цялото село…


Омразата

А знаеш ли, че те мразя? Мразя те, защото всяка сутрин ти забравяш тази надежда – с изгряването на слънцето ти си отново апатична, далечна… Сякаш си прокълната – не го ли усещаш, не виждаш ли, майко, че душите на твоите синове живеят в мрак? Не виждаш ли, че в твоята земя, въпреки тази обичана красива природа, в селата и градовете ти, те се чустват като в затвор, във вериги, които ги оковават, които ги карат да бъдат завистливи и отмъстителни, егоистични един спрямо друг… Не виждаш ли, че тук те са страхливи и малодушни, а веднъж поели пътя навън, са безразсъдно смели и решителни… Не се ли чувстваш виновна за това? Не те ли е страх, че ги губиш, и то без да ги освободиш от собствената си прокоба? Не усещаш ли как, въпреки осезаемата липса на т воята топлина, на твоите неповторими четири сезона, те никога не се връщат завинаги, избрали изгнанието от страх, че ще ги оковеш отново, че ще им отнемеш осъзнатата далеч от тебе свобода…
Понякога ми се иска и аз да си тръгна, дори с риска да последвам съдбата на Ахасфер, единственият човек, прокълнат от Иисус да се скита вечно и никога да не намери покой блудната му душа… едно линеарно време на фона на нашия вечен цикъл, далечно на този затвор, на порочния кръг… И винаги, всеки следващ път осъзнавам, че дори да замина, аз няма да мога да се освободя… защото този кръг е моята игра… Защото в обречеността се крие цялата онази странна магнетична привлекателност, всичко, наречено българщина, българско, България… Защото в отчаянието се крие силата и страстта, раздвоеноста, красотага и болката… А за да може човек да каже, че е живял, трябва да е познал именно красотата и болката …

Отчаянието

Но какво стана? Нима не сбърках понятията? Говорих за омраза в любовта, за любов в омразата, за отчаяние в надеждата… Противоречив, тъмен балкански народ… Отчаянието? Уж отдавна бяхме забравили вярата си в самодиви, вампири и таласъми? Нима те живеят все още сред нас? Нима осезаемото им присъствие ни прави страхливи, завистливи и притворени, като отражение на някакъв вечен страх от духа на злото? Нима те морят народа, с безспирните омайни хора, с дребните си нощни пакости и злодеяния? Или не, не беше ли виновна за това държавата? Или как, как държавата, политиците са виновни за всичко! Народът е беден и гладен, макар да има много богати и сити сред него… Тук може би е мястото на една анкета… за да имаш идея за държавата, трябва да знаеш какво мисли народът, как се чувства отделният човек, политик ът, богаташът, емигрантът, обикновеният гражданин… Ето:
“Аз съм един от хората, които управляват… Тези, които управлявам не съзнават каква голяма отговорност е стоварена на плещите ми. Те мислят, че аз съм длъжен да бъда свръхчовек, да нямам слабости, да не допускам грешки, да живея, за да правя техния живот по-добър… Те знаят колко мръсна игра е политиката… телевизията непрекъснато им показва това… Те знаят колко трудно е да не си цапаш ръцете… те самите всеки ден си прощават много по-големи грехове и грешки в своите професии, отколкото са моите в политиката…Някои от тях си мислят, че ако дойдат на мое място ще бъдат по-добри, ще останат чисти… Те не знаят, че онези, които остават чисти остават и извън политиката… Те не искат да знаят това… Те ми завиждат, макар че най-често ме определят с прозвището “нещастник”… Аз бях един от тях, аз се борех, аз вярвах… но аз успях… а картината от върха е много различна… Сега знам, че вече не мога да се върна сред тях… може би съм предал идеалите си… може би съм излъгал в обещанията за това какво ще се случи когато дойда на власт… може би те имат право да ме съдят, защото вече рядко се обръщам назад… знам, че приятелите ми вече не ме приемат като такъв, какъвто бях… аз и не съм… Понякога ми липсват дните, когато спокойно вървях по улиците и гледах хората, преценявах дали са щастливи или нещастни… Сега близките ми ме карат да го направя пак, поне веднъж, за да разбера дали съм се провалил или не… Искат от мен да преброя поне три щастливи лица сред тези на минувачите… Защо да го правя? Нали работя за тях? Просто нямам време и нерви, по дяволите!”
“Аз съм един от проспериращите в България хора. Бих споделил някои тънкости на изкачването на стълбицата, но всъщност не съм изкачвал стълбица – явно имам качества за да се превърна в това, което днес съм. Имам къщи, коли и земи. Имам акции в държавни имоти, дори взех участие в масовата приватизация, но от това пари не се печелят. Вече дори мога да докажа, че честно съм спечелил всеки лев… Вече ли казах? Неволна грешка! Както и да е, за повече информация можете да се обърнете към секретарката ми. Тези дни ще отсъствам: малко пазар в Европа и почивка на островната ми вила. Аз съм напълно доволен от живота си тук… Просто всеки човек има нужда от бягство от гледката на тази нищета, по дяволите!” “Аз съм един от хората, които не се чувстват добре в собствената си страна. Тук политиците са непочтени, а хората апатични и нещастни. Никой не се усмихва, когато върви по улиците... Не искам да оставам тук… Преди мислех, че съм способен да променя нещо… Вече знам, че няма смисъл. Много мои приятели влезоха във властта и се провалиха… Вярвахме им, но те ни предадоха… Сега смятам да замина… Не знам дали ще постигна нещо повече някъде другаде… Не знам дали ще успея … Просто не виждам защо трябва да се боря за губеща кауза, по дяволите!”
“Аз съм един от хората които не могат да заминат… има твърде много неща, които ме задържат тук, насила или не съвсем… Аз съм и един от хората, които не се усмихват когато ходят по улиците… Аз просто нямам за какво да се усмихвам, по дяволите!”


Идеята

Идея за България? Май това трябваше да бъде по-скоро рецепта? Схематично, последователно предписание за лек на нацията, вместо безкрайна йеремиада за това колко злини са се струпали на бедния народ, как всичко е “водка, мъгла и киша”, как старите хора живеят с едновременно очакване и страх да умрат, а младите живеят с едновременно очакване и страх да остареят… А всъщност къде ли всички хора са щастливи?
Идея за България? Но, хей, това не е толкова сложно! Нужна е проява на съвест, инициатива, и може би малко реклама…Нима звучи лошо идеята “да започнем всичко на чисто”? Но вече не само като мото, не само като абстрактен лозунг, чието изпълнение да се състои в началото на поредния кармичен цикъл, на поредното прераждане, след което всичко да тръгне по утъпкания от хорото кръг.
Катарзисът трябва да започне от най-висшите държавни институции и да върви към душата на отделния човек, защото обратният път в България е явно и изпитано невъзможен, вероятно поради прословутото схващане, залегнало дълбоко в народопсихологията на българите, че държавата е враг, от който единствената полза е, че можеш да крадеш незабелязано. Нужно е именно на тази теза да се намери контрапункт. Нужни са една шепа доблестни мъже, защо не дори сред днешните политици, които да разпоредят да се направи баланс, стриктен и безкомпромисен, на доходите на всеки отделен гражданин, включително на техните собствени, на всяка дори и най-малка фирма, на всяка голяма корпорация, на банките, на паричните фондове на фондациите и държавните институции. Нужно е всички приходи, които са неоправдани, с неясен, или доказуемо престъпен произход, както и всички неправомерно използвани имоти и ценности, да бъдат конфискувани в полза на държавата. И ако тяхната с тойност е толкова голяма, колкото всеки от нас предпо лага, то с тези нови приходи тя ще успее да изплати голяма част от външния си дълг, ще бъде заздравен бюджетът и корупцията ще бъде пресечена с изплащнето на по-високи заплати на държвните служители.
Тези мерки изглеждат твърде радикални, ала истината е, че ако обикновените българи съзрат в държавата си не враг, а сътрудник, всеки един от нас, желаещ да остане тук, по-малко болезнено и напълно съзнателно ще си зададе въпроса доколко сам той, чрез собственото си битие, чрез своите постъпки, чрез начина си на живот, носи вина за положението, в което се намира не само държавата, но и обществото и отделния човек. И всеки трябва сам да поеме отговорност за своята собствена вина, с мисълта, че за общата ни съдба няма невинни. Едва когато тази отговорност бъде приета, ще стане възможно от общността да бъде създадено обществото и у младите хора още от детската възраст ще бъде възпитано така нареченото “гражданско съзнание”, състоящо се в изначално осъзнаване на дадените ни права и задължения, не само като българи, а като европейци, като граждани на света.
“Държава – личност – общество…та това не може да бъде наречено “преход”, не може да бъде наречено “път”, щом не е спазвана дадена йерархия” ще каже привърженик на утвърдените структури, на плавния преход или някой индивидуалист, чието лице скоро ще видим на предизборен афиш, а по-късно в подновения списък на кредитните милионери или сред чакащите визи пред някое посолство. Ала на нас не ни е нужен преход, не ни е нужна поредна неосъществена еволюция. Ние трябва да осъществим революционен скок, като онзи, с който България, приемайки нови, нетрадиционни мерки и подходи през Средновековието, за един век се е превърнала в Мека на православната култура и религия, а хилядолетие по-късно за по-малко от половин век - в една от първите десет икономически сили в Европа.
Не е ли странно, че дори в историята ни съществува цикличност? Сякаш ни е отредено да бъдем силни и значими веднъж, в края на всяко хилядолетие… убийствена статистика… крещяща нужда от избягване на центробежната сила на поредното завъртане… И изходът не се крие в някаква демагогия, в някаква съвършена утопия… а просто в края на един танц, на едно балканджийско хоро… време е музиката да бъде сменена.


Успях ли да ти отговоря, Българийо?