Имаше един дядка, май живееше край Сан Франциско, но се вестяваше и към Лос Анжелес. Леко шантав. После леко изкуфял. Един вид, каквото му на ума, това му на устата. Някой път каквото му на устата още не беше минавало през ума... Та дядката все повтаряше: "Емиграцията никому не е простила!" И всички му се подиграваха. Шашав дядка, да. Но после плъзне слух. Станало нещо с някой български имигрант. Я болен. Я децата му на говеда израсли. Я друго несполучил. Говорим тежки положения, тип "житейски прелом". И току чуеш думите на дядката, но от чужда уста: "Брей, и на мен не прости пустата емиграция!" Аз като гледам на зад, и като гледам живота на родителите ми, вече като женен мъж и баща на деца, и като размислям... Странни заключения достигам. Родителите ми, случайно да не се огънат малко в отношенията си към политическия свят в България, решиха да избягат, че изцяло да се изкорубят в отношенията си към всякакви светове в САЩ. Ако родителите ми си бяха бачкали и живяли живота и не се бяха бъзикали с политики и боклуци извън тяхната експертиза, сиреч ако си бяха живяли в България както живяха в САЩ, да са се уредили. Без сътресенията от имигрантството. Без болестите от стрес. Без съкратения живот. Без извращаването на отношенията с тяхните собствени деца, аз измежду тях. И без нулата за симпатия от тези деца, когато само-навлечените изгъзици на имиграцията ги надрусаха по болници. Родителите ми избягаха в името на някаква свобода, която така и не достигнаха. И си прекараха живота с усета на затворници... Затворници на себе си. Сега е мой ред да си мисля дали емиграцията ще ми прости... Да, бях юноша когато избягахме. Но брат ми беше детенце на 7 годинки, още по-малък от мен, а него емиграцията вече го е лупнала психологично, покрай изкорубванията на родителите ни. Поне аз имах спомени от нормални човешки отношения, та имах нещо като справка за моята човешка стойност - които спомени брат ми нямаше... Дали емиграцията ще ми прости или не - нейна си работа. Аз вече съм казал на съпругата, че един ден когато умра искам да бъда хвърлен в океана и туй-то. Е, за предпочитане в Атлантическия Океан, някъде между Европа, Африка, и Северна Америка. Но иначе може да ме изтърколят и другаде, ако е по-евтино. Важното е да е в ширта и свободата на океана! Където, надявам се, няма да става въпрос за емиграция и принадлежност. После ще е ред на други; те да размишляват дали емиграцията ще им прости...