|
България и Русия - истината, само истината, цялата истина
АНТОН ТОДОРОВ, ПОЛИТОЛОГ 18:09 ч.
Широко разпространено е мнението, че е достатъчно оценката на миналото и перспективите на българо-руските отношения да се изчистят от емоционални наслоения и всичко останало ще се подреди от само себе си. Тези, които твърдят това обаче забравят, че в природата на тези отношения не присъства качеството автоматизъм. Задачата всъщност е много по-сложна и ключът към нейното решаване е осмислянето както на историята, така и на визията за развитие единствено на базата на обективните събития и процеси.
Отношенията на България с Русия датират от столетия и автентичните факти за тях често имат смразяващи измерения. В тези случаи е наистина трудно човек да запази аналитично хладнокръвие. Кой би отминал с лека ръка факта, че в продължение на повече от век (от средата на XVIII в.) руската империя провежда целенасочена политика на етническо прочистване в българските земи при цялата условност на това понятие тогава. При императрица Екатерина Велика от тези земи насилствено са изселени повече от 360 000 българи, които е трябвало да култивират степите на Южна Русия. Ето какво свидетелства един потомък на тези "преселници": "С викове и плач хората бягали и се криели, защото им било мъчно да оставят родните си места, но казаците ги подгонвали отзад с камшици." (Гаврил Занетов. Българските колонии в Русия. Периодическо списание, 1894, №48, с. 854).
След всяка поредна руско-турска война руснаците са започвали нов процес на етническо прочистване на българите от източните български земи и са заселвали на тяхно място черкези. Целта на тази руска политика е била да се създаде обезбългарен териториален коридор с оглед стратегическия руски интерес да се завладеят проливите. Г.С. Раковски е един от тези, които забелязват заплахата, и през 1861 г. издава в Букурещ брошурата "Преселение в Русия, или руската убийствена политика за българите". Той отбелязва, че всички преселници са от източните краища на българските земи - от Добруджа, през Сливен, Ямбол до Одрин.
Раковски много съвестно отбелязва и следния факт: "В 1812 г., кога бяха минали руските войски в България и бяха стигнали до Шумен, от една страна, Русия издаде прокламация на български език (печатана в Букурещ) и възбуждаше българите да станат против турчина, а от друга страна, гореше градищата и селата им и насила прекарваше няколко си тисящи челяди през Дунава. В тех времена са изгорени от русите: Разград, Арбанашко велико село, Свищов, Русчук и др."
Нека цитираме и друг национален герой, писателя Захари Стоянов, който в статията си "Русия и българската криза" пише: "С безобразните си военни действия през 1804, 1807, 1828 и 1854 тя опожари страната, погуби населението и в крайна сметка я остави на произвола на поробителите. Трябва да се отбележи, че тези войни не се вдъхновяваха никога от интересите на България, чието име не бе дори произнасяно. Не е ли Русия тази, която разруши градове като Свищов, Русчук, Силистра, Сливен, Стара Загора, Разград, Варна и т.н.". Разгледана в по-широка перспектива, тази политика на Русия към България (а и не само към нея) е "дообогатяване" на панславизма, същността на който се изразява главно в непризнаването на отделни славянски нации и тяхното разглеждане като различни групи от един и същ народ, предопределен да се обедини под скиптъра на руските императори.
Точно в този дух е прекроена и цялата история на българо-руските отношения. С лекота българите бяха обявени за славяни, а българоубийствените походи на княз Светослав се описваха като "съвместна борба на българи и руснаци срещу византийците". Стигна се до смешни усилия да се изведе името на първата българска столица Плиска от наименованието на руския средновековен град Псков, а експанзионизмът на руската империя към Проливите се превърна в "освободителна мисия". Години наред се говори: как може да пренебрегвате саможертвата на руските войници?! Дори не се и споменава за загиналите финландски, румънски и полски войници в руската кампания на Балканите и в Кавказ през 1877-1878 г. И тук е важно да се каже много ясно - всяка саможертва е достойна за поклон, но нима не трябва да се интересуваме и от целите, жертва на които са същите тези войници.
В отношението си към България Русия почти винаги се е отличавала с нежелание да позволи създаването и развитието на силна, жизнеспособна държава, което например обяснява съпротивата й на исканията за независима българска църква. С учредяването на Екзархията през 1870 г. ние получаваме едно силно и дееспособно политическо самоуправление, но Русия още на този ранен етап се намесва грубо, опитвайки се да наложи своята кандидатура за екзарх. Колко хора знаят, че в Одринския договор от 1829 г., както и в тайната кореспонденция на руските окупационни власти от 1878-1879 г. липсва дори името "България", а се говори за "Балканска област", което подсказва, че за България е готвена съдбата на Туркестан, т.е. постепенно асимилиране в рамките на руската империя. В навечерието на войната 1877-1878 г., за да неутрализира възможността от възникване на голяма и силна българска държава, която да се превърне в пречка по пътя към проливите, Русия сключва поредица от споразумения с Австро-Унгария и Великобритания, които предвиждат разкъсването на земите на Българската екзархия на две или повече части. Перспективата за асимилацията на България преминава като червена нишка и в Санстефанския договор, където липсва каквото и да е задължение за Русия да изтегли войските си от България след изтичането на двегодишния временен окупационен период. И тук е важно да се подчертае, че на практика България дължи дипломатическото си признаване и освобождаване от "освободителите" си на Берлинския договор, където ясно и недвусмислено се ограничава периодът на руска окупация на 9 месеца и изрично се задължава Русия "да завърши в три месеца след горния срок превеждането на войските си през Румъния и съвершеното опразване на княжеството".
Какво всъщност празнуваме ние на 3 март? Това е рождената дата на руския император Александър ІІ, наречен пък Освободител, защото прави опит да премахне крепостното право (нужно е да се поясни, че до реформите на Столипин близо половин век по-късно крепостното право в Русия е доминирало, тъй като по времето на Александър ІІ нито една рубла от държавния бюджет не е била вложена за освобождаването на крепостните). Безсрамие е да се говори за "освободителна" война, след като фактически Княжество България е било принудено от ген. Соболев през 1883 г. да плати както разходите за войната на руската империя с Турция, така и самата руска окупация. В Държавен вестник, брой 2 от 10.01.1884 г. е публикувана конвенцията за изплащането на тези разноски: "Княжеското българско правителство признава да дължи на Русия за разходите по окупацията на имперските войски сумата от 10 680 250, 43 рубли". Тогава тя се е равнявала на 32 тона злато и е била изплатена напълно за 12 години.
Опитват се да ни убеждават, че нормализацията на отношенията с Русия е въпрос единствено на технократски поглед върху проблемите, сякаш става дума за леене на метал, а не за изключително сложна амалгама от влияния. Убеждават ни, че българо-руските отношения трябва да имат за цел постигането на възможното в този момент. Казват ни, че следва да деидеологизираме отношенията с Русия и да залагаме само на икономическата полза. Важно е да си изясним обаче дали и руснаците имат за цел точно това. Или те са по-скоро в положението на оня търговец на конфитюр, чийто бизнес трудно вървял, защото който искал да купи стоката му, трябвало да купи с нея и часовникови стрелки. Не можел да постъпи иначе, тъй като стрелките били вътре в конфитюра. Същото е днес с прехвалените руски пазари и суровини. Който се обвързва с Москва, трябва да е готов и за другото, което му се пробутва паралелно - престъпност, липса на етика в бизнеса, склонност към "едностранни предимства", пряка или косвена намеса във вътрешните работи на страната.
Всякакви анализи на българо-руските отношения ще бъдат неадекватни, ако не се съобразяват с един много важен факт - тези отношения вече се намират в съвсем различен стратегически контекст. България е вече с получена покана за членство в НАТО и това, както и самото членство ще са факторите, които променят природата на тези отношения. Тази промяна ще има дългосрочен характер, но трябва да се има предвид, че съществуват реалности в тези отношения, които ще продължават да влияят върху страната ни. На първо място като проблем трябва да се посочи драстичната асиметрия в търговските отношения. Миналата година стойността на двустранния оборот е била 1 млрд. и 568 млн. долара, от които 1 млрд. и 450 млн. се падат на руския износ за България и едва 119 млн. долара - на българския за Русия. Търговският стокообмен между България и Русия за първите шест месеца е 698 млн. долара, от които 94.4 % се падат на руския износ. Енергийната ни зависимост, която е в основата на тези стряскащи цифри, не се е променила нито на йота, докато други, предимно централноевропейски страни, отдавна се свързаха с европейската нефто, газо- и електропреносна система. Най-впечатляващият пример даде Чешката република, която още през 1997 г. на базата на политическо решение след заплахата на тогавашния руски посланик, че Русия може да "спре кранчето", ако Чехия влезе в НАТО, се свърза към тръбопровод, доставящ норвежки газ и решително приключи с газовата сага.
Правителството на България прие изцяло руската позиция по дълговия спор с Русия, представи се пред българското общество с аргументите на руската страна и се съгласи, че сумата на този дълг е 88.5 млн. долара, при положение че българските претенции бяха за 350 млн. долара, от които 132 млн. признати и от двете страни преди за безспорни. Последната информация след заседанието на смесената българо-руска комисия пък беше, че се готви допълнително съкращаване на сумата на руския дълг към България. Колкото до руските претенции към "Булгартабак", основаващи се на репарационни документи отпреди половин век, странно защо не беше поставен много по-справедливият въпрос за това как Русия ще възстанови щетите на България от половин век съветско господство. Подобен въпрос беше поставен от левите правителства на Полша и Унгария, а скоро след това и от правителствата на балтийските страни. Но в тези държави не страдат от ирационално и полумистично обожание. Точно такова за съжаление се наблюдава все още в България, когато се заговори за отношенията ни с Москва.
|
The whole truth or at least some bits
