|
Симеон и българите - опасни връзки
Диана Иванова, Радио “Свободна Европа”, Прага
Може би мнозина са забелязали появилите се надписи по пътищата в България върху предизборния плакат с образа на Симеон - стикерът “Благодаря ви!”, залепен в левия долен ъгъл на усмихнатото Симеоново лице. Така отношенията между Симеон и българите продължават да се движат в класическата рамка на тайна любовна история - тръгнала уж на шега с едно намигване, поощрявана не публично, а по-скоро тайно, там, където другите не могат да се намесят, дори и да искат. С две думи - опасни връзки.
Симеон влетя в българската действителност със силата на неизбежното (по Паулу Коелю) - точно така, както връхлита любов или бедствие. Продължава да ми се струва, че можем да наречем случилото се неизбежно, но не и нормално. Колкото повече твърдим, че нищо не се е случило, че всичко е в рамките на “нормалната демократична процедура”( за справка - президентът Петър Стоянов в Залцбург), толкова повече увеличаваме възможностите вулканът, върху който седим, да изригне по-рано от очакваното.
Изключително лесното влизане на Симеон в българската политика стана възможно поради продължилото години наред размиване на границите между колективното съзнание и колективната психика - процес, на който никой не обръщаше сериозно внимание досега, макар че признаци за наближаваща опасност имаше предостатъчно.
Колективната психика, или колективното несъзнавано (в психологията например няма все още единен термин за това), е нещото, в което се раждаме и което започва да ни формира, преди да се появи съзнанието. Колективната психика е всъщност първата матрица, която ни формира - това са приказките, поверията, песните, митовете, легендите, унаследените автоматични реакции и вкоренени навици. И именно защото е първата матрица, тя има и властта да ни влияе изключително силно през целия ни живот. Психиката се явява нещо като склад от представите, от целия натрупан и преживян опит на предишните поколения. В българската колективна психика например едно до друго съществуват македонските песни, Царят, който е далеко, и Богът, който е високо, Майстор Манол, Крали Марко, пиенето на люта ракия, лютите чушки, “Хубава си, моя горо”... Всъщност ние не знаем какво точно има там, можем единствено да предполагаме. Любопитно е обаче следното - защо, след като съдържа толкова приятни неща все пак, колективната психика често е определяна от психолозите като чудовище. Защото отделната личност може да започне да се развива само ако е преодоляна психиката. В обратния случай тя ще ви кара да извършвате неща, за които никога не сте и подозирали преди това. Или ще ви кара да вярвате в неща, които не съществуват в реалността.
Изглежда, че всяка страна в определени исторически периоди преживява този сблъсък и осъзнава собствените си клопки, заложени именно там. Войните например се задействат именно от подобни механизми. Омразата, чувството за малоценност, мегаломанията не са присъщи на съзнанието, на осъзнатата личност - те са именно колективни психични феномени, които изведнъж започват да управляват нищо неподозиращи дотогава честни и почтени хора. В книгата си “Англичаните” британският журналист Джереми Паксмън разказва една друга любопитна история. През 1993 г. тогавашният премиер Джон Мейджър трябва да произнесе трудна реч, за да убеди своите съпартийци да му поверят защитата на страната в преговорите с Европейския съюз. Тогава Мейджър завършва речта си със странна картина, в която казва, че след 50 години Англия ще бъде същата - “с дългите сенки на дърветата върху нивята и старите моми на велосипеди, които отиват да се причестят в мъглата на ранното утро.”
Тази странна Англия, която Мейджър рисува, не съществува в реалността и затова той е разнищен на следващия ден от сатириците и пресата, но парадоксът е в това, че същата реч е приета изключително добре от британците.
Защо?
Мейджър, казва Паксман, всъщност черпи своите образи от “колективното несъзнавано”, където съществува една друга Англия. Това не е страната, която англичаните обитават в действителност, а страната, в която си въобразяват, че живеят.
Влизането на Симеон в българската политика изключително наподобява това почти мистериозно смесване на две реалности - на страната, която българите обитават в действителност, и на страната, в която си въобразяват, че живеят. Влизането на Симеон в политиката е нещо като директно нахлуване на колективното несъзнавано в реалността - почти като връщането на Майстор Манол или Крали Марко или като оживяването на македонските песни. То стана толкова лесно, толкова безпрепятствено и безболезнено, че въпросите, които ми се струва много важно да си зададем , са къде са границите между психиката и съзнанието, как се преминават и дали те вече не са полуразрушени.
Поводи да се замислим за размитите граници досега имаше много - бунтът на таксиметровите шофьори пред Народното събрание преди няколко месеца много лесно смеси една реалност с друга и не беше нормално събитие; публикуването на “Новите варвари” на Александър Томов в “Демокрация” беше събитие извън нормалността и отново доказателство за недопустимо преминаване на граници.
Целият проблем като че ли е в това, че ние изключително наивно вярваме, че тези неща нямат връзка едно с друго и не влияят върху по-нататъшните български събития, че нещата в България все някак ще се оправят от само себе си. Резултатът от нашата наивност е, че днес ние въобще не знаем кой е субектът, действащ в България, и всяко следващо събитие ни изненадва и обърква все повече и повече. Очевидно обаче това не е съзнанието, защото съзнанието се подчинява на логиката и може да бъде обяснено с нея, а цялото влизане на Симеон и националното движение в българската действителност беше продукт на друга логика, която и до днес си остава забулена в неяснота. Става дума не за причините на случилото се - които могат да бъдат обяснени с логика (бедност, корупция, отчаяние, непоносимост към арогантността на управляващите), а за механизмите, по които Симеон от психологическа реалност за част от българите стана политическа, обществена реалност за всички българи. Дори и да изглежда маловажен в момента, този въпрос е много съществен - и то особено за управляващото мнозинство от НДСВ - защото ако не открият движещата сила на процесите, които ги доведоха на власт, те ще бъдат пометени от вулкан, който не виждат. Този въпрос е от голяма важност и за ОДС, както и за всички политически партии в страната, които седят върху същия вулкан.
Дали случващото се в България може да се поддаде на прогноза? Дали то е добро или лошо? Отговорът на тези въпроси изисква смяна на перспективата. Само за два дни след изборите по улиците на България можеха да се чуят най-различни гледни точки - от “Алеко Константинов със сигурност се е обърнал в гроба”, през “колония да сме - пак ще сме по-добре от сега” до “ако ги изправи до стената, всичките, това ще е нещо”. Опасните връзки между Царя и българите вече започнаха - така както връхлита неизбежното - и тепърва ще разкриват нови и неподозирани черти на българския характер. Това изглежда единственото, което може да се каже със сигурност засега.
|
Simeon
