Извинявай, не съм искал да обидя някой, най-малко тебе. Понякога ме обзема едно съмнение, че писането ми е безсмисленно. Започнах темата по този начин, защото наистина така мисля. Днес, а така е било всякога в историята на България, всички чакат някой да дойде и да им оправи живота. И винаги го чакат да дойде някъде отвън. Така поканиха Фердинанд преди повече от сто години, а само преди четири години пък докараха внук му Симеон да ги дооправи. Мисля, че той се справи успешно.
Месианизмът не е характерен толкова за еврейския народ, колкото за българския. На евреите не им пука много за Христос, защото те си имат една планета, наречена Земя и не биха я заменили и с най-прекрасното Царство Божие.
По това съм различен от вас, че аз не очаквам Месия, а си го родих и отгледах. Сега той е винаги с мен, дори в момента ми помага да пиша.
През последните няколко години на книжния пазар излязоха много книги с пророчества. Имам ги почти всичките и предполагам, че и много от вас са ги чели. Затова няма да ги повтарям и аз в клуба, а ще се постарая да пиша за пророчества, малко известни на широката публика.
Ще разгледам пророчествата на Нострадамус (тълкувани от мене), "Книгата на Закона" на Алистър Кроули, и Тод (Стоян Диловски).
Ще започна с Тод, защото това пак съм аз, но в предишния си живот.
Първата драма "Изис и Озирис"завършва така:

"(Чува се далечна, заглъхваща песен от Арфа. Изис затваря леко очите на Озирис, който заспива. Изис го целува. Полумрак, цветна завеса закрива Изис и Озирис.
Настъпва непрогледна нощ. В далечния мрак се явява Звезда на Изток и засиява толкова силно, че всички народи я виждат.
Нова картина: земно поле, тълпа различни хора - бедни, богати, голи, окъсани, разкошно облечени, мизерни - гледат новата Звезда на Изток.)

ГЛАСОВЕ ОТ НАРОДА
Нещо лошо ще стане, това е знамение!
Каква яркост, каква светлина!
Някой велик цар е умрял!

СТАРИЯТ МАГ
Не, нов Спасител се роди!

(Бедните, голите и смирените се възрадват, а черна сянка минава по лицата на богати, управляващи и силни. Едните тръгват да Му се поклонят, другите се разотиват със злоба в каляските.)

Един нов живот ще се разнесе по земята, това е Звездата на Изток - Братството и Любовта, която дойдоха! И който и се поклони, той ще бъде спасен, Тежко, тежко на заблудените!
А там Звездата свети над всички с любов и мир, Чуйте:
с
ЛЮБОВ
и
МИР!..."

Ей, и аз имам една дъщеричка, която се казва Любомира

Третата Драма на Тод се казва "Звездата на Изток" или ОРОС И УРАНИЯ.


ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ
УРАНИЯ - ВЕЧНАТА ЖЕНА
НОВОТО СЛЪНЦЕ НА ХОРИЗОНТА

Картината има изглед на Оазис всред пустиня. Виждат се краищата на този Оазис като цветен букет, спуснат от ясно синьото небе и оставен всред една огнена поляна, краищата на която се губят в кълба от вечно играещи въздушни вълни, образувани от пустинния пек като огромни маси от мисли, които се сливат, гонени от тайна тъга по нещо непознато. Пустинята е поляна, която мисли, защото не притежава нищо и само от време на време в центъра на сърцето и се появява удар на радост и надежда и избликва извор, който охладява най-запалената точка от нейната снага, и там цветя поникват, и треви покриват тази блажена скрита точка на блаженството, която първа затрептява със сладост на творба. Оазис е това от надежда и сладост на прегръдка, която пустинята създава всред безкрайните нощи на нейния копнеж:. Гори я отгоре нещо силно със своите желания и я изгаря до унищожение, изпива великата влага на живота и сухо, пак сухо остава там, снагата и е увяхнала, няма свежест... и в тази тъга на силно отчаяние тя зап-лаква: „Господи, нима няма някога за мен да дойде хладина свежиста!...". Този вик събужда заспалата точка на онзи огън, който твори и ето, една ранна сутрин, слънцето когато я покрива пак с горещи ръце и я обгръща, една уста свежа и прохладна се отваря и иска да го целуне, и вижда слънцето, че това е по-сладко и красиво, и се спира там, и заговорва, за пръв път слово се чува: обичам те! Оазисът е първото слънчево слово върху снагата на пустинята, когато тя в силната тъга на горещия пек си отваря устата и го целува. Остров на почивка става този Оазис, не само за зверове и месо-яди, не само за алчности и човекояди, но и на красиви сладкопойни птичета, а там, в по-висшия му ефир, става леговище за чисти Ангели небесни, които слизат да оросяват крилцата си със земни наслади и ги отнасят на небесата като цветя, и казват: „Ето що направи днес Тя за него, Урания - Царица на Слънцето, която като се изви най-напред мъгляво, обхвана безкрайните поляни на живота и със своето въртеж-но движение си направи целувка и я остави точно в центъра на поляната, и ето, тази точка прогледна и стана око, тази поляна прослуша и стана ухо...". Така се роди сладката цветна поляна на Оазиса всред пустинята и там сега под най-розовото дърво седи Слънчевият Син, когото Урания спусна една ранна утрин по един лъч. Роза беше най-напред, но като повяха зефи-рите и отвориха листата на коронката на розата, излезе този велик Син на Лазура и с неговото появяване там, на Изток светна звезда и всеки я видя, но никой не знаеше защо и от какво се появи тази светла петозарна сила от светлина и огън.
ОРОС
Само треви и цветя са под мен, а там, далече безкрайно пространство по хоризонтите, отгоре звездно небе и едно слънце, което ми говори. Тук всичко мълчи. И птиците говорят, но за себе си със звездите и цветята шептят, но за сърцата си с тревите, и тревите шумят, но за устните си с ручеите, те са сестри на изворчета-та, без тях не могат. И сутрин изгрява това слънце и излиза из безкрайната нощ на моята душа, и тъкмо когато си отворя очите, то тайнствено и бързо отлита на хоризонта и засиява там, отделя се от мен и ми говори, с лъчи ме целува. Тогава става другар на моите тъги и другарка на моите мечти - това, което през нощите на моя сън е вътре в мен, защо призори става на Изток слънце? Раздвоява се моята същина и тогава, когато е в мен, аз усещам само спокойния сън на блаженството и сънувам уста, сладка уста, която ме целува, и образ сънувам, който се впуска да ме прегърне с някаква жар, но тъкмо в този момент, когато и аз се впускам да го прегърна, събуждам се и всичко това, което до този момент бе вътре в мен, виждам го отишло там на хоризонта като слънце, тук долу се е пръснало като цветя, по дърветата като сладки и красиви птичета, а още по-далече трептящи звезди... И обгръща ме пелената на огнената обвивка, въздух само, въздух дишам, а защо там той е светлина, отражения от огнени облаци и образи от живот. Очите са гърди, които дишат, но на по-далеко разстояние гърдите като поискаха да погълнат целия мир, не можаха със своето ограничение и създадоха погледа, и той се дигна на безкрайни разстояния, и поглъща безконечността. И очите като видяха, че безкрайността е много непроницаема, поискаха да погълнат всичко и създадоха сърцето, тази същина велика, която във всяка точка е едно и също, и така навсякъде е, когато то бие, а никъде не е, когато бие само за себе си. Аз те обичам вън от мен, о, слънце, защото си спомням, че тази нощ беше в моите обятия и всяка нощ си на моето легло, и всяка вечер на твоите устни аз заспивам, и когато се унеса в твоите обятия, виждам образи на красота и любов. Тела твориш в нощта на моя живот, затова те обичам, защото денем в ранно утро Ти ги изтегляш из сънливото тяло на моята същина и ги пръскаш по всемира, и те всички простират сега към мене ръце и викат: познаваш ли ни? Да, познавам ви, мили създания на слънчевите лъчи, та нали аз ви родих тази нощ, но вие това не знаете - родих ви с Нея - Слънцето, което беше като цветна Невеста на леглото ми тази нощ, и всички вие се заченахте като образи и витаехте като светли живинки около нашите прегръдки, и тъкмо когато се събудих, вие тайнствено се уловихте с корени за земята, разделихте се от мен. О, това делене, това делене! Всяка сутрин по една сълзаима на очите ми и тя е за вас, знаете ли, за Тебе, о, слънце на Красотата, което сега светиш далече там на хоризонта, а нощес беше в мен, и всяка нощ така - това ли е животът, това ли е великата му цел, и така до безконечност! Там се спускат вихри, винтообразни бури, така ли влизате в сърцето ми, в съня на моята почивка, о, нощи! Тогава, когато искам Едно да стана и се свивам в точка на безкрайност, вие отваряте безбрежен мир и ми шепнете: пространство е това, което ни роди... И тогава, когато искам един удар да стана от миг, и този удар да слее всички сладости на любовния трепет, тогава вие идвате като хиляди сладки трепети и ми шепнете: вечност ни създаде. А мен кой тогава - мен, който побира всичко и всичко изхвърля навън като излъчване, мен - център и безконечие, миг и вечност?
ХРОНОС
Тази, Която те обича.
ОРОС
Откъде знаеше, о, татко мой, какво мислех сега или говорех силно, та ме чу?
ХРОНОС
О, младенецо, от новата пустиня на живота. Не съм аз твой татко, нито Психея е твоя майка, нито Венера твоя сестра - до сега така ти говорехме, ти беше малък и не можеше да те отгледаме другояче, но сега, като си вече голям, когато твоите сънища захванаха да събуждат безконечието на живота, аз мога вече да говоря. В тебе сърцето почна да бие с удара на любовта и първото, което трябва да ти се каже, о, ново-родений, то е кой е предметът на твоята любов - това е най-първият дълг на всяка мъдрост, която слиза от горе, защото образите, които твори Тя, са хиляди изрази на нейните мисли и те са, които те обкръжават, и ти можеш да обикнеш до живот някои от тези образи на красоти, а това ще е нещастие за теб, а помрачение за Нея.
ОРОС
Коя е тази Нея, до сега не си ми говорил за такова нещо.
ХРОНОС
Да, ти можеш да обикнеш един от Нейните образи така еднакво, както една роза, както и една земна девица, и в тяхното лице да съсредоточиш истинската божествена любов, а това е илюзия, ето защо аз почвам от тук да правя моите разкрития.
ОРОС
Помня, помня, преди няколко месеца, когато дойдоха гости от другия край - един мъж, жена и една мома, аз за пръв път видях такова същество с лице на земна роза и беше ме срам да ти кажа, но усетих нещо, коетомного прилича на чувството, когато мириша някое ароматно цвете.
ХРОНОС
Любов е първото събуждане на младежа, защото в живота всичко почва с любов, от любов и в любов и това е, което ражда цветните сънища и мечти, това е, което чувства, мисли, ум, тяло, душа - то е, което твори без-конечността, защото любовта е ненаситно висше желание, то е, което твори вечността, защото любовта иска непрекъснато блаженство. Но знаеш ли що е любов? Това ако знаеш, всичко ще знаеш, защото само в тази дума се центрира животът на безкрайното - тя е Една Същина, която е дихание, сила, ум и знание, но е нищо тогава, когато не се разбере или криво се съзнае. Тя е силата, която възвишава и силата, която тласка в калта - ето защо, Оросе, ти трябва да знаеш кого да обичаш.
ОРОС
Кого? Не ли това, което е най-хубавото, което е най-приятното и което всякога търсих?