Не, не се вълнувам. Така както не се вълнувам от проблемите на слепите, глухите, безкраките, болните от рак.

Като цяло ми е абстрактно мъчно за всички тях, защото не бих искал такива страдания да съществуват изобщо.

Конкретно, сблъсквайки се с конкретен случай по-отблизо, мисля за него известно време, съчувствам, тъжно ми е, понякога се ядосвам - "защо се случва точно на този добър човек"...

Много добро момиче на 34, току-що намерило любимия мъж (пасваха си изключително), силно религиозно по семейна традиция, при рутинен преглед се оказа болно от рак. Отиде си за три месеца. Три мъчителни месеца, с три мъчителни операции, след последната девет дни интубирана в пълно съзнание и гаснеща от ден в ден без каквато и да било надежда поне за временно възстановяване. Момчето ходеше при нея всеки ден и й говореше, а тя само го гледаше и мигаше с клепачи.

Ако зависеше от мен, не бих допуснал тези неща да се случват. Но не зависи.

Нещо повече - не бих могъл да им помогна по никакъв начин - тук нещата не опират до пари или екзотично лечение - тук нещата са фатални - казано на български - съдбовни, и няма човек, който да е в състояние да ги промени. Ако някой скандира: "Да победим рака!" аз извръщам глава, защото започвам да си мисля много лоши неща за този човек - или е много глупав, или е голям лицемер.

Да, медицината напредва. Технологиите напредват. Но това, което те ще постигнат рано или късно, не зависи от мен и моите вълнения. Затова не се вълнувам.

Преди време случайността ме срещна с една майка. Детето й е с някаква форма на аутизъм. Ако просто се спреш за минута-две с тях, няма да разбереш - красиво момченце (рядко определям деца като красиви), тогава на около 6, външно всичко му е наред, тича, играе си, усмихва ми се... но след половин час разходка изпадна в някаква негова си криза, не беше ясно какво иска или не иска, захапа ръкава на майка си и само с ръмжене го дърпаше и ръфаше като куче докато цялата му уста се разкървави. Драскаше майка си по лицето, скубеше неистово косите й. Изобщо не знаех какво да направя, освен да застина тихо, за да не би да го дразня допълнително. Майка му, въпреки болките и срама (виждахме се за втори път) само го гушкаше и успокояваше като диво зверче. Детето не даваше знак, че изобщо я чува или усеща, но след около половин час се успокои и пак започна да си играе. Само.

Мислил съм за Деймъна ( да ме прощава, че го обсъждам). Доколкото имам представа от състоянието му и бидейки човек на логичната мисъл, се опитах да намеря сексуална комбинация, в която той би се вписал. Не намерих. Не виждам в тази ситуация как бих могъл да му бъда от полза с вълненията си.

Добрата новина, от моята камбанария е, че животът не е само секс и ако имаш късмет, можеш да го изживееш достатъчно добре с истински човек до себе си.

А вицът си е хубав.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите