|
Финалистите на шоуто „Поп лидер”
Юлиян Попов
В Българския политически живот се очертава ос на солидарност. Както много политически оси, и тази се крепи на плещите на индивиди. И както много политически оси, нищо не пречи тези индивиди да са посредствени създания. Или пък гениални. Важното е да си съвпадат, да се напасват добре. И хората да ги подкрепят. Както с предавания от типа Биг Брадър или Поп Идол, в които зрителите си избират ония, които най им допадат.
Навремето имаше една бодра песен, която твърдеше, че: „Рим, Берлин и Токио, заедно в борбата, скоро ще наложат нов ред на земята”. Българска песен. Патриотична. Тя убеждаваше хората (преди 60 години), че Рим, Берлин и Токио ще наложат, както се досещате, нов ред на земята. Очакваше се, че ние ще намажем от тяхната мощ: ще си вземем Македония, ще отнесем по някоя и друга нива и от Гърция, и от Сърбия, и от Румъния. В оста българинът виждаше далавера, при това с минимални усилия – овес за немските коне, пържоли за немските войници, кротост, любезност и хитрост. Това си е исторически за Българинът модел. Ние все учехме за Шипка, за Сливница, за това колко велик е нашият войник. Нашият войник си има своите триумфални моменти. Но по-улегналият модел на поведение е снишаването, изхитряването и далаверата. Петстотин години българинът не е участвал във войни. После следват няколко битки. После неутралитет. После комунизъм.
Междувременно взехме малко земя от румънците, но иначе не намазахме кой-знае колко. (Ако не бяхме я взели, село Пчеларево, щеше да е в Румъния, а Доган, който е роден там, сигурно щеше да е бивш член на Секюритате и член на румънската управляваща коалиция, щеше да върти на кръста си румънски обръчи, а България щеше да е член на ЕС.) На всичко отгоре дойдоха руснаците, с тях и цялата нелепа сган, която реши да наложи друг нов ред на земята, за 50 година разсипаха България и сега ще и трябват още 50 години за да се съвземем.
По пътя към съвземането, избирателят бавно и мъчително прави своя избор на онези, които да го водят. Той изпробва различни типажи, но нещо все не му допадат. Повярва религиозно в царя, после го отхвърли. Преди това в Костов, отрече се. Виденов не му хареса. Опита дори с Жорж Ганчев, но здравият разум надделя. Луканов, Лилов, Мозер, Надежда, Кошлуков, Велчев, Гаврийски... мъже и жени, млади и стари, образовани и необразовани, умни и тъпи, хубавци и хубавици, тънки и дебели, всичко мина пред очите на избирателя. И най-сетне той сякаш започна да определя оня типаж, дето най-му допада.
Бойко, Волен и Първанов, заедно в борбата....
Бойко Борисов, Волен Сидеров и президентът Първанов са наглед различни породи. Единият е самотен Крали Марко, който ревностно се пази от всяка партия; другият се пръкна на вълната на неясното народно недоволство и сграбчи полите на ксенофобията; а третият се издигна с прилежен труд в йерархията на стогодишната партия. И тримата обаче очертават типа водач, когото нацията харесва.
Може да търсим различни значими сходства между тях. Например това, че и тримата нямат градски вид. Нямат обаче и селски вид. Те са типажи от покрайнините - нито град, нито село, нито цивилизация, нито природа. Тях не можеш да ги свържеш с центъра на Варна, София, Пловдив или Стара Загора, нито пък с Делчево, Гела или Широка Лъка. (Нищо че Първанов е роден в с. Сирищник)
Те също не вдъхват никакво усещане за образованост. Това е странна характеристика, като се има предвид, че Бойко и Първанов са доктори – единият с дисертация за Благоев, а другият за „Психо-физическата подготовка на оперативния състав”. Те обаче странят от образованието и образоваността.
Особено съществено за тройката на политическия успех обаче е средната възраст. И тримата са връстници, родени между 56-та и 59-та. Това е възрастта, в която хората изпадат в криза (известна като midlife crisis) и вършат или неразумни неща, или потъват в депресия. Но за България това е и най-разсипаното от комунизма поколение. (И аз принадлежа към него.) Родените по това време израснаха в скука и цинизъм. Това е поколение, което не беше виждало демокрация, не беше виждало и репресии, не бе виждало изобилие, нито крайна бедност, поколение, отгледано от родители, които се бяха примирили с мисълта, че комунизмът ще си стои по нашите земи завинаги и че хората трябва да се научат някак да мамят системата, да си мълчат пред непознати и да разказват политически вицове пред близки приятели. Това е най-загубеното, най-нелепото възможно поколение, без идеали, без амбиции, без драми, без други спомени освен алкохол, бригадирски секс, казарма и купони; а в най-добрият случай с добро, но отвлечено, академично образование, поколение без каквато и да било идея за успех или за обществен живот.
Затова не е странно, че успехът и на тримата се крепи и на тяхната антипартийност. За това поколение принадлежността към някаква общност е срамна работа. Дори Първанов, партийният лидер, играе постоянно ролята на надпартиен баща на нацията. В момента средната възраст доминира България. Не знам дали българия има солидна средна класа, но има солидна средна възраст. Възрастта, която е отгледана с казармената максима: „чист пагон, чиста съвест”, със страх от поемане на отговорност и която страни от общностна принадлежност. Ние сме поколение отгледано на топло и задушно, със затворени врати и прозорци, спуснати завеси, миризма на яхния и запотени тела, струпани в кухнята. Поколение с пропиляна младост, не защото над нас висеше всекидневно заплахата да бъдем арестувани, изселени или изключени от университета, а защото бяхме упоени от безжизнената атмосфера, която ни заобикаляше. Ние можехме да четем каквото си искаме, да гледаме всякакви филми, с известни усилия можехме да заминем и в чужбина. Аз прочетох Задочните репортажи на Георги Марков в Народната библиотека. Имаше ги в така наречения Спецфонд, до който с малко балкански хитрини всеки можеше да се добере, да си вземе Репортажите и да си ги чете в общата читалня. Но над нас – в годините, в които човек се формира като гражданин - тежеше маранята на скуката, цинизма и бездействието. Ние не знаехме кой е министър-председател на България. Нямаше смисъл да знаем. Ние нямахме дума в неговото назначение и нямахме особен проблем със своето безгласие. А и министър председателят нямаше думата (малко като сега). Бойко, Волен и Първанов са сякаш карикатури на това поколение, приятели от някоя селскостопанска бригада, които са се срещнали 25 години по-късно, след като всеки е извървял своя младежки път. Сега си дават сметка, че са си същите, с прошарени коси, вратовръзки, но същите. Закърмени с домашност, изразители на гнева на онези, които са пропуснали да хванат влака и които си дават сметка, че това е техният живот – пропилян, провален, без следа, без секс, децата в чужбина, живеят на подаяния, мразят онези, които им подхвърлят някой залък, но взимат каквото им дадат, без перспектива, без мечти, без завещание и без застраховка.
Ако поколението на баща ми може да вини комунизма за своите провали, ние не можем. В поколението на нашите родители е пълно с хора, които са били изхвърлени от университетите заради класова принадлежност или набутани там по същата причина. Аз не познавам човек от моето поколение, който да е изключен от университет по политически причини. Нищо че след 89-та се появиха доста такива. Ние не бяхме отгледани с надеждата, че ще успеем, никой не сееше в нас очакването, че можем да направим нещо особено.
Бойко, Волен и Първанов са блестящи образи на това поколение – единият сърдит бунтар с конюнктурни възгледи, другият партиец, третият отишъл в МВР. Скуката, с която и тримата са пропити е уникално чиста. Тази скука, липса на идеи и амбиции (отвъд личния кариеризъм), липса на чист въздух безкрайно добре пасва на нагласата на много избиратели, които съзират в нея своя провален живот. Тяхната най-висша проява на политическа инициатива може да бъде боклука. Миналата седмица единият посети завод за боклук в Дания. Минаха се ден-два, другият отиде в същия завод. Гледаха, цъкаха с език, клатиха глави и мрънкаха как това е модела, който трябва да пренесем в България. Президент на страна, която има нужда от мощно лидерство, ама ходи да гледа, как се преработва боклук. Хората гледат и виждат успех, изграден на посредственост. И си казват: „Това е моят човек. Как да не му се доверя.”
Бойко, Волен и Първанов са маргинални личности, лидери на маргинализирани избиратели. Затова са толкова успешни. Те изразяват яростта на проваленото по своя вина поколение, сълзливия сантиментализъм на поколение без идеали, и оправността на човекът, който няма пари, но не може да разчита и на държавата, та затова сам трябва да си оправи покрива, който капе вече трети месец.
Какво остава? Има ли място под българското политическо слънце за нещо по-различно от великолепната тройка и малко по-възрастен духовен брат Доган? Това сигурно е въпрос, който вероятно все повече тревожи и Станишев. Той поне се уреди с позиция. А онези, които искат да възродят дясното например, безкрайно подценяват огромната енергия на най-проваленото поколение. Те не си дават сметка как българската версия на мощната криза на средната възраст е намерила великолепно въплъщение в златната тройка на българската политика. Десните трябва да направят нечовешко усилия, за да се противопоставят на тази тенденция на уют в гнева, която владее българския избирател. Или може би просто трябва да започнат да се подготвят за далечното бъдеще. Или да се разпилеят напълно. Как се търси кандидат президент в такава обстановка, не знам.
Юлиан Попов е автор на есето Midlife Crisis (Криза на средната възраст) в сборника „Секс Off” на издателство Изток-Запад, под редакцията на Пепа Витанова.
julianpopov@clara.co.uk
|
Нещо за размисъл
