|
Ето отварям го - всички депресии, трагедии, екзистенциализми и тук-таме добре написани есета за и от седмокласници - да заповядат тук!
Така хем ще можем да се депресираме всеки път, когато ни стане хубаво/като отворим чехмеджето/, хем няма да товарим клуба с нови и нови постинги.
Това, с което отварям темата не е мое - но ми е по-близко до сърцето от хилядите мои позьорщини. И го поствам заради най-прекрасното същество , за най-истинския си приятел. Защото ще го обичам завинаги. И е единственият, който ме познава и въпреки това ме обича.
Най-тъжното красиво море…
Отиде си…
Без дори да ме целуне по челото…солено…дълго…незабравимо…или го стори, но ме е страх да си спомня…
Стоях на брега на надеждата, изпълнена с очакване и допуснах да потъне в мен…
Очаквах, допусках…и пак очаквах…но не успях да дочакам другото потъване, защото допуснах себе си, допуснах едно желано поражение…своето, онова, което после щеше да ми напомня само за краткият миг, за пръските пяна по брега, за рижите снопчета светлина на залеза, за нечия усмивка, за една нощна ласка на вятъра, за босите крака докоснали брега, за прашинките мечтание, за едно Здравей, за една дълга и безкрайна прегръдка...за Него
В моментите, в които се уловям, че мисля за това, веднага идва на помощ моята голяма заветна цел и аз се хващам за нея като удавник за сламка...Казвам си, какво пък толкова се е случило, забрави, ти можеш това.."
Но как да кажа на душата си да престане да усеща, да забрави онова най-слънчево утро, което улових протягайки ръце…най-красивото,слънчево утро, което някога съм виждала…
И то стопли душата ми, толкова я стопли, че чак полудях от страх…изтръпнах…нещо се преобърна, нещо се промени и разбрах, че нещата няма да бъдат никога както преди…
А Днес видях как пада кестен…как се откъсва от дървото и тупва на земята…толкова леко и почти без самият той да усети…
И се замислих, боли ли ги кестените, когато падат…толкова отвисоко…
Как може да си се издигнал, да полетиш и да паднеш…
И да оцелееш…
Господи, как бих искала да знам рецептата за това и да я дам на всички, онези като мен, които си мислят, че това никога не повтаря…
А морето…
То погълна всичко…и като онези весели огледала преобърна образа…преобрази ме…изкриви отражението…
Как?
Защо?
Незнам…наистина, незнам…
Поне ми остана утехата за топлото слънце и чаша горещ зелен чай, с много лимон…изпита с много наслада, бавно, много бавно, но почти на един дъх…
Чаша горещ зелен чай, която ме остави без дъх..
Искам море ...Редактирано от Caramba на 15.03.04 15:22.
|
чЕХМЕДЖЕ ЗА САПУНКИ
