|
...някога пътят свършваше тук, където сега хиляди тонове бетон и стомана са полегнали стотици метри отвисоко. наляво и надясно в далечината, зареял поглед към безкрайността седя и се опитвам да си спомня колко време мина от последната ни среща с планината. липсва ми връзката помежду ни, дори сега стоя изправен върху паметника на човешкият прогрес, един смъртен покров на унищожението и забравата. Жив съм, но не задълго. Не издържам. Не мога и не искам.
Тук отгоре светът изглежда по-малък и достижим. Истината е че отстоим един от друг на стотици километри. Усещам го във въздуха и водата. Отдалечавам се с всяка отминаваща секунда. Тогава какво ми остава? Едно размътено съзнание, метър напред и свободата да избирам. Своят избор аз направих далеч преди тези мигове на самота. Има един сън в съня и аз съм тук за да отворя очи за последно. След което обещавам да отдам себе си изцяло на неизвестното. Истината е, че не знам какво ме очаква, но това е причината да отживея и достигна до този изход. Щастие, заради самото щастие и нито прашинка в повече. В своят малък свят заради мен изстрадаха дните си достатъчно много човешки същества, достатъчно мъка причиних. Когато пожелаеш нещо твърде силно, то идва наистина бързо. Грешката, която правят мнозина е, че във въображението си властват над това, което не търпи контрола на което да е свое творение. Вятърът, светлината и бурятя в морето, светкавиците високо над върховете, растежът на една тревичка, реката проправяща си път през пръст и скали - те не могат да бъдат затворени между четири стени, не могат да бъдат изложени на показ пред любопитните погледи. Мисълта следва примерът им. Мисъл зад решетки не съществува. Решетките също липсват.
Една мантинела, няколко стръка трева и бездна пред мен. Крачка напред, нагазвам в тревата. Съзнанието ми е чисто и устремено само и единствено напред. Спирам за да си поема дъх. Поглеждам надолу, но все още пред погледът ми е пръстта, лепкава от евентуални вчерашни превалявания. Краката ми натежават от придошлият адреналин. Излишно е да крия че се вълнувам. Не съм безчувствена торба с кости и сухожилия. Малка крачка напред и ръбът почти задира лявата ми подметка. Застивам отново за секунда. Искам да запомня този миг завинаги. Онова завинаги, което имаме впредвид дотогава, докато има едно обяснимо опредление за съществуванието. Слагайки пръстените, двама млади се вричат "докато смъртта ги раздели". Дотогава.
Вятър в косите и една сбъдната мечта. Някъде в миналото си аз се врекох в този миг. Сам самичък на ръба. Когато един нов живот се присъединява към света, друг такъв е на път да плети към непостижимото. Този човек съм аз.
Стотици метри под мен мъглата очаква своят пътник. Знам че е там и винаги е била, прегръдката и ми е била скъпа в дните далеч от този. Отивам си със слънцето, но няма утро за мен. Не мога да се сравнявам с безпощадието на тази топлина и светлина, а и не искам. За нея няма край и начало. А аз виждам своите такива - отминаващ спомен и едно съвсем близко бъдеще. Знам защо стоя сега и тук.
Сантиметър напред, а камъчета се втурват в безкрая на една открадната секунда. Следващата минута аз ще тръгна след тях. Сега аз виждам слънцето. Не чувам и не чувствам нищо друго, освен една песента на отминаващото време. Вдигам ръка за поздрав към висините, които разтварят портите си. Още една крачка в празното пространство, а следващата е в липса на равновесие. Затварям очи за части от секундата. Когато ги отварям пред мен е стремглаво приближаващата се земя. Мисълта ми сега е претоварена със спомени и неосъществени сънища, непосилна болка, незавършени страници и отхвърлени задачи, първата и истинска любов, тъгатта на раздялата и душевна смърт, възкресение и възторг, осъзната еуфория, огледало на стената, светкавица и тътен в хладната вечер. Още миг спокойствие и полетът продължава. Стена и врата в нея, сподавен вик на самота, споделени утрини и нощи, път към нищото и път към дома. плач и хиляди сълзи, бледа усмивка скрита в облак дим, една целувка и пълната луна. Аз и ти. Ти и аз. Моите три секунди свобода.
Сега и завинаги заедно. Дали ще мога да ти кажа пак "здравей". Е, дори да не успея знай, че ти дарявам последното което ми остана - мисълта за теб.
И когато отново топлият ти поглед се спре върху мен, тогава аз няма да бягам. Но дотогава живей. Приеми моят завет, защото друго не мога да ти подаря. Едно сърце, но и то е вече отвъд. То е твое и ще те очаква там, където ще бъда и аз.Сбогом.
Последен миг преди...
И там стоя аз, където някого пътят свършваше. Където свършват много пътища.
Won't you die tonight for love
Baby join me in death...
|
Три секунди свобода