А някога, някъде там едни деца се друсали - бягали от Живота, от Себе си, от Изживяното ... били по на 16-17 години, в онези години, в които никой не те разбира, а Света е гадна дупка ... и си търсеха смело Другия Свят - дето да е по техен ... Та в тези години, тези деца, понеже им омръзнало да се друсат просто с Паркизан /викали му Партизан/ и с разни други, лексотани, треволяци и пр., та решили да си го направят хубаво - една такава особена дестилация на мляко с канабис и нещо друго дето им го дал някой ... Получила се една малко бяло-кафеникава течност, ама повече "мязала" на препечена захар ... Било много забавно - като алхимици били всичките, даже и "златото" докарали на бял свят ... Опитали - абе не било лошо, опитали всичките - летене, ама от онова не с реактивния самолет ... а бавното, дето те кара лека-полека да ти изтръпват крайниците, до безтелесност почти ... Тогава едно дете взело, че си сипало още ... и паднало с "обелени" очи - понеже всичките летели, та някак им било весело, даже някой се смеели ... Детето получило гърч, но това вече ги скъсало от смях ... После съвсем случайно наминала една приятелка - да види как е купона, а и да избяга за малко ... И намерила Детето ... Другите просто не направили нищо - не могли - просто ги нямало - даже и съзнание в тях нямало ... Та това не се случило толкова отдавна, но за онова Дете времето спряло ... Сега от време на време му ходят на гости, за да видят как майка му с една кърпичка попива стичащата се лига от крайчеца на устните му, и да му поговорят просто - казват лекарите, че било добре да слуша гласове ... Обаче май на името си се обръща ... Всички гледат да се измъкнат тихичко и на пръсти бързо - не е удобно да чукаш на дърво пред майка му, а и присъствието на хора понякога го плаши и започва да издава едни такива особени звуци, дето те карат да се будиш нощем и усещаш как са ти набити в мозъка ... Но всички обещават, че лятото може би с майка му ще отидат до морето - той толкова обичаше морето, но нали инвалидната количка е обемиста и неудобна ... Винаги използват минало време като говорят за Ники - нали е човек без бъдеще вече, от онези отписаните ... Даже някой се молят да умре по-скоро - нали това не е живот ?!? А може и да е заради спомена ... белким всеки един погребе с него и по нещо от себе си ... Оттогава няколко лета така - никой вече не ги брои ... Не забравяш да следваш и онзи тих женски глас, който на отиване те моли пак да дойдеш ... А някак - как да се пребориш с вината ... Тя те кара да крещиш в себе си безмълвен ... Иска ти се да върнеш Времето назад, слагаш по няколко хиляди "ако" в главата си, мислите ти стават безумни ... Живота си е продължил, но там някъде в един блок точно на третия етаж, вратата до асансьора ще те връща винаги към един погребан миг, който пари като от изгорено ... А даже света си е същия - никой от нищо няма нужда и никой нищо не заслужава ...

Там, където е бръкнала природата и медицината е безсилна!