|
Една нощ сънувах странен сън. Бях малка розова пъпка от розов храст.
Събудих се от росата. Усещането бе ароматно, свежо, леко протегнах шийка и пук…,първото листче се отдели от мен. Не знаех цвета си, но останалите около мен бяха розови. Слънцето ме погали и стопли росата. После тя някак си изчезна. Стана топло. Още се гушех в зелената си дрешка
- Как е там навън? – питах останалите рози.
- Не бързай да цъфтиш – отговориха ми те – хубаво е ,но аромата ти бързо ще си отиде.
Така ден след ден показвах по малко от себе си на света. Слънцето сякаш ме опозна и всяка сутрин ми изпащаше специален лъч за поздрав. Нощем славей кацаше на близкото дърво и разказваше чудни истории за същества, които живеят в черупки, които сами строят за себе си. Тези същества имали също изкуствени слънца в черупките си. Те идвали при моя храст, взимали най-красивите ми сестри и ги поставяли в нещо като издълбани круши, пълни с вода за да красят местата, на които се хранят. С какво се хранят славеят не можеше да обясни. Сигурно беше нещо по-изискано от росата. Всички рози смятаха за голяма чест да украсят черупките на тези същества. За себе си мислех, със съжаление,че съм малка и недостатъчно красива. А толкова ми се искаше да бъда избрана.
Дните се редяха и аз всяка сутрин прегръщах с листенца моя слънчев лъч и чаках с нетърпение разказите на славея…
Един ден, тъкмо когато росата изчезна, към мен се приближи рижо, луничаво същество и рече:
- Виж тази е хубава, ще стои добре на масата на мама. После протегна нещо, което приличаше на клоните на дърво, но бе по-живо и ХРАС…как ме заболя! Ужасно ме боли… нищичко не виждах…май някъде ме носеха. Разбрах, че са ме отнели от храста и че ще видя съществата от черупките. Но не знаех, че толкова ще боли…
Тупнаха ме на някакво гладко, сухо и мъртво дърво, сцепиха на кръст дръжката ми и ме поставиха в това, което славеят наричаше “круша”. Стори ми се прозрачно и студено, водата също беше студена. После заедно с крушата ме поставиха на нещо, което наричаха “маса”.
Не мина много време и същестата се събраха около мен. Поставиха изкуствени слънца на пръчки, нарекоха ги “свещи” и започнаха да се хранят. Така и не разбрах с какво. После едно хубаво същество, наричаха го Ния, седна пред друга голяма маса и я накара да запее. Мелодията беше хубава, но не колкото песента на славея. Още ме болеше стъблото. Водата не стигаше до него и бях навела настрани цвят, върховете на листчетат ми съвсем бяха изтръпнали.
Ритуалът , който съществата наричаха вечеря сигурно би могъл да се нарече красив, но на мен ми беше лошо. Когато всичко свърши ме преместиха на място, от където можех да виждам и чувам всичко, което ставаше в стаята. Съществата говореха за нещо, което не разбирах. Гласовете им бяха грозни, шумни, грачещи, безмислени…после нищо не помня.
Свестих се на място, където миришеше ужасно. Бях много жадна. Прозрачната круша я нямаше. До мен обелка от краставица гордо обясняваше, че била изпълнила дълга си към съществата. Люспа от домат се хвалеше, че била част от гозбата на главното същество, а костилка от маслина припяваше, че когато била съвсем цяла и млада, украсявала основното людо на масата. Аз лежах строшена сред другите боклуци и разбрах, че съм станала част от тях. Вече нямах аромат и всичките ми листенца бяха окапали. Останали ми бяха само тичинките…с тях розите мислят. Колко жалко, казах си аз и се събудих
...Аз няма никога да се опитам Небето да докосна:
не, не съм Достатъчно висока...
|
Сън
Сън
