|
Доц. д-р Нако Стефанов
Текущото „дередже” на страната
Въпреки че се наблюдава някакво „съживяване” на икономическите процеси и правителството бодро рапортува високи цифри на „икономически растеж” (за тримесечията на 2006 г. 5.5, 6.4, 6.7 и 5.7, според http://epp.eurostat.ec.europa.eu) брутният външен дълг на България в края на м. декември 2006 г. достигна 25 млрд. долара За 2006 г. има отрицателно търговско салдо от 5 млрд. 390 млн. евро, а дефицитът по текущата сметка е почти 4 млрд. евро. Междуфирмените задължения пък скочиха до невъзможната цифра от 67 милиарда лева.
Продължава и се задълбочава процесът на структурна архаизация на икономиката, а оттук и на обществото в България. При условие, че съвременното икономическо развитие се характеризира с водещото значение на научно-техническия прогрес и интелектуализация на основните фактори на производство, у нас върви обратния процес – на деинтелектуализация. Така например в САЩ, Япония и Западна Европа делът на новите знания в приръста на брутния вътрешен продукт е от 70 до 85%, като тези нови знания са във вида на нови технологии, оборудване, образование и повишаване на квалификацията на сътрудниците. Въвеждането на иновации е ключов фактор за формиране на конкурентни предимства на фирмите, позволяващ им да си гарантират свърхпечалби за сметка на получаването на интелектуалната рента, създаваща се при монополното използване на иновационни продукти и технологии.
У нас в резултат на разгрома на интелектуалния капитал и пълното изоставане на грижата за научните изследвания и развойна дейност, както и „ишлемизацията” на фирмите, броят на регистрираните патенти през 2005 г. спрямо 1988 год. е намалял над 8 пъти. Разходите за наука като дял от БВП паднаха близо 4 пъти - от 2.2% от БВП през 1988 г. до 0.51% през 2005 г. При това не бива да се забравя, че в брутна сума намалението е значително по-голямо.
Крайният резултат е социалната деградация, чиято най-демонстрационна проява е регистриращата „нови постижения” демографска катастрофа. В резултат на тази катастрофа и през 2006 г. бяха отбелязани близо 40 хиляди българи по-малко спрямо предходната. Тук не бихме искали да говорим за болезнения въпрос за бягащите от страната ни млади хора, което още повече задълбочава социо-демографското положение. Ако продължаваме все така успешно да се движим по пътя на „демокрацията и пазарната икономика” след броени десетилетия българите като народ ще бъдем записани в „Червената книга” на изчезващите видове, а България ще престане да съществува като национално-държавна система.
Философията на пазарния фундаментализъм като ключов фактор за текущата ситуация
При такива „чудесни резултати” няма как да не се запитаме за причините за тези „успехи”. Едва ли може да ги търсим единствено в личните характеристики на министрите в различните правителства или пък в параметрите на отделните политически сили, съставяли тези правителства през годините. Без да се отрича значението и на този „личен” и партиен фактор, отразяващ се в такива моменти като корупция, използване на политиката за лично обогатяване и други, все пак съществуват и по-дълбоки фактори. Според нас става дума за една по-фундаментална причина. Въпреки „левите” и „десните дрешки” с които се кичат отделните кабинети през последните вече над 17 години, ние имаме работа с една единствена философия,. Става дума за философията на неолиберализма, която в икономически план се определя от няколко ключови понятия:
• Пазарен фундаментализъм и пълна дерегулация;
• Приватизация и отказ от присъствие на държавата в икономиката;
• Чуждите инвестиции като ключов фактор на стопанското развитие.
Тази неолиберална философия във формата на Вашингтонския консенсус,
ориентиран към т.нар. „Трети свят”, при нас бе внедрена чрез прословутата „Програма Ран-Ът”. Явяваща се израз на политиката на западния двоен стандарт тази неолиберална философия буквално „за една нощ” овладя главите на политическите и научните мъже и жени у нас. Те от дотогавашни адепти на антикапитализма се превърнаха в отчаяни приватизатори и пазарни фундаменталисти. Странен ирационализъм започна да доминира по етажите на властта, който в практическата политика се превърна в разрушаващо действие. Интересно е например как нашите неолиберали превърнаха в икона Милтън Фридмън. Но въобще не споменават другия лидер на Чикагската школа – Гари Бекър (Gary Becker), носител на Нобелова премия по икономика за 1992 г. Последният още през 1964 г. в книгата си „Човешкия капитал” доказва, че ключов фактор за растежа на икономиката са инвестициите в хората чрез образование, квалификация, медицинско обслужване. Остана неизвестен в рамките на това неолиберално мислене Роберт Солоу (Robert Solow), носителят на Нобеловата награда по икономика за 1987 г., стнгащ до извода за инвестициите в наука като ключов фактор на стопанска динамика. А известно е, че развитието на науката, особено фундаменталната, както и на образованието, предполагат „солидаристки”, а не пазарен подход, тъй като се инвестира днес, а резултатите могат да дойдат едва след много години.
Практически от българското общество „бяха скрити” условията на „източноазиатското чудо”, които бяха в пълна противоположност с монетаристките принципи на агресивния неолиберализъм. Като вземат на въоръжение традиционната източна аскеза и предприемат индустриална политика в авторитарно-патриархален стил в Япония, Южна Корея, Тайван, а днес и в Китай, се създава атмосфера на абсолютна нетърпимост към стопанската безотговорност както от страна на предприемачите, така и на работниците. Държавата не бяга от икономиката, а създава хармоничен синтез, включително защита, докато не се формира достатъчна конкурентоспособност. Само при тази обстановка се допуска ТНК (транс-националния капитал). Съзнателно се ограничава печалбата да не изтича в луксозно потребление, а да се акумулира в производствен капитал. Фирмите и предприятията се разглеждат не като освободени след данъците от всякакви други социални задължения автономни единици, а като звена на отговорно национално развитие. Чуждите инвестиции стимулират не интернационализация на потреблението, както за съжаление стана у нас, а интернационализация на производството.
Забравен бе даже цялостния опит на Запада, който демонстрира от момента на появата на пазара като фундаментален механизъм на развитието, непрекъсната борба за овладяване на стихийните му прояви. При това както на макроравнище чрез известния кейнсиански модел, а по-късно и индикативното макро-планиране, предложено от Лапдауер. Така и на микроравнище чрез развитието на активистки тип механизми на равнище отделна фирма като маркетинга.
Относно принципите, подходите и ключовите понятия на една нова философия на икономическия живот у нас
Тук не бихме искали да критикуваме „ пазара”, разбиран фундаменталистки като единствен и абсолютен регулатор на икономическите процеси, от социална гледна точка, която несъмнено е много важна, даже да кажем ключова. Но в случая ще се опитаме нашата критика да построим на „техно-икономическа и методологическа основа”, като по този начин очертаем възможната алтернатива.
Първото, което бихме искали да отбележим, предвид пазарното взаимоотношение, че то се характеризира с краткосрочност на перспективата и реактивност на действието. Фактически пазарът е ключов израз на реактивния подход, при който се реагира на вече формирано действие. Но в съвременни условия подобно реактивно и краткосрочно отношение е равносилно като правило ако не на пълен провал, то на полупровал и кретане, т.е. оцеляване с минимални шансове за развитие.
В съвременната епоха връх вземат такива подходи като мрежовия, синергетичния, а вече се говори и за метаподход. Нека да видим какво представляват те.
Мрежови подход
Рязката динамика и скокът в разнообразяването на системата на взаимодействия на стопанските организации през последните години, което е резултат от наслагването на новия, информационния технологически начин на производство върху досегашния индустриален технологичен начин доведе до появата и масовизирането на т.нар. мрежови подход. Основното при мрежовия подход е разбирането, че дадена стопанска, а и всякакъв друг тип организация не взаимодейства с външната среда единствено в еднопластовото измерение на осъществяваната дейност или както е при стопанската организация - “клиент, конкурент, доставчик”. Ефективността и ефикасността на организацията зависи от отчитане взаимодействията в различни други измерения. Т.е. става дума за многоизмерно взаимодействие, например, с държавата, местната власт и общественост, чуждестранните организации, научната общественост, нестопанските организации и т.н. Ключов момент тук е, че по отношение на всяко едно от тези измерения се търсят най-важните фактори. Спрямо факторите се изгражда мрежа от взаимоотношения и взаимодействия, основана на работата на мотивирани, активни, инициативни сътрудници, работещи за осъществяване на целите на организацията в един изпреварващ план. Т.е. наред с «външната мрежа» се изгражда и «вътрешна мрежа», чийто взаимодействия трябва в максимална степен да се хармонизират. Голямо значение тук играят информационните технологии, които позволяват формирането на тази мрежа от взаимоотношения и взаимодействия, функционираща в един изпреварващ спрямо протичащите процеси режим.В конкретен план това доведе до появата на концепциите за т.нар. «холистичен маркетинг» и «мрежово качество».
Предвид взаимодействията на макроравнище това означава превръщането на държавата в ключов фактор на иновационната динамика. Тук конкретния пример ще го дадем със САЩ. Известно е, че ключови органи за държавно регулиране на САЩ са Американския Национален научен фонд, който курира фундаменталните изследвания, Американския Научен съвет, куриращ промишлеността и университетите, Министерството на отбраната, НАСА (Национална космическа агенция), Националното бюро за стандарти, Националния инстутит по здравеопазване, Националния център за промишлени изследвания, Националната академия на науката, Националната техническа академия, Американската асоциация за съдействие на развитието на науката. Всички тези органи са на бюджетна издръжка, освен последните четири, които са на смесена такава. На практика съществува държавно стартирана и финансирана иновационна мрежова структура, работеща чрез следните механизми, като например:
• Държавен мониторинг на иновационните процеси в страната и по света, както и иновационно прогнозиране на различни срокове в различни области;
• Инвестиции от страна на инвестициони фондове към различни държавни институции, като например Инвестиционния фонд към Министерството на енергетиката на САЩ. По предложение на Националния научен фонд определени изследователски центрове и „венчърни фирми” могат първите пет години пълно или частично да се финансират от федералния бюджет;
• Безплатно предаване на лицензи за стопанско използване на изобретения и открития, патентирани в хода на изследвания проведени с бюджетни средства;
• Дейност на финансирани чрез бюджета или по смесен начин центрове за разпространение на нововъведенията, консултационни центрове, иновационни борси, изложби и панаири, информационни издания;
• Държавна експертиза на иновационни проекти;
• Закупуване от чужди страни и продажба в чужбина на патенти и лицензии посредством държавни органи;
• Данъчна подкрепа чрез съкращаване на данъчната база на печалби, осъществени чрез високотехнологични проекти,
• Морална подкрепа чрез връчване на държавни награди на водещи учени, даване на почетни звания, пропаганда и рекламерина на тяхните постижения;
• Други.
Синергетичният подход
В самото начало на ХХІ век постепенно започна да кристализира нова концептуална база на обществознанието и обществената практика – теорията за хаоса и родения от нея синергетичен подход. Казано по друг начин решаваща роля за обяснение, прогнозиране и активно действие, т.е. управление предвид състоянията предвиждани от теорията на хаоса играе синергетиката като наука за принципите на самоорганизацията, проявяваща се в еволюциониращите системи от различен вид - човек, общество, Интернет. Синергетиката е наричана пост-некласическа системна парадигма. Синергетиката като базов познавателен и методологичен модел предлага нестандартни решения за изход от световната криза – социална, икономическа, екологична. Този изход е основан на нелинейния принцип на „малкото въздействие – големи резултати”. Приема се, че само такива решения са единствено възможни, тъй като за формирането на обикновени линейни решения, използвани досега, просто няма да стигне време.
След като е възможно незначителен фактор на входа да предизвика решаващо въздействие на изхода, това означава, че е възможно с минимални ресурси и усилия на входа да предизвикаме значителни позитивни промени на изхода или най-малко промени в наша полза. Основното тук е ясно и предварително да се идентифицира предпоставките и логиката на взаимодействията, след което да се действа решително и целенасочено в изпреварващ план, т.е. да се използва активизма като философия и прогнозистиката като ключов инструмент.
Мета подход
Ако синергетичния подход е подход на близкото бъдеще, то метаподходът е подход на едно по-далечно бъдеще. За да го разберем ще трябва да направим сравнение именно със синергетичния подход. Първото, което може да отбележим е, че ако синергетичния действа с изпреварване от 0.5-1.0, т.е. стъпка – стъпка и половина, то метаподходът работи с изпреварване 1.5-2.0, т.е. със стъпка и половина-две.
Второ, което е много важно. Синергетичният подход предполага активизъм. Но при него все още се запазва елемент на пасивност. Тъй като той е нацелен на идентификация на предпоставки и логика на действие на входа. Докато метаподходът е ориентиран не просто да идентифицира предпоставки и логика, а да създава предпоставки и логика на действие. В този смисъл като базов инструмент на метаподхода се използва евристиката, креативистиката и концептуалистиката, в частност такъв раздел на концептуалистиката като алармистиката.
Всичко това ни дава представа за това на каква основа трябва да стъпят основните насоки на развитие и новата философия на икономическа политика и живот. Икономическият растеж е нужен не заради удовлетворение на определени политически амбиции или за оправдаване на някакви догматични схеми. Той е нужен за подобряване на живота на гражданите на България. Обективните показатели за равнището и качеството на живота на населението трябва да станат критерий за оценката на ефективността на икономическата политика и динамика. Благосъстояние, справедливо заплащане на труда, възможност да се получи образование и качествено медицинско обслужване, възможност за развитие на творческия потенциал – това трябва да са главните условия за развитие на стопанския живот.
Основният механизъм за осъществяване на подобна философия не е мислим извън формирането на иновационна парадигма на развитие, ключов инструмент за чието създаване следва да бъде държавната инициатива. Последната, обаче, следва да бъде разбирана не като изяждане на общественото пространство от държавата, а като гъвкава партниране, интегриране и синтез между държава, наука и образование и бизнес. Ключовите термини в тази област са:
• Социално-ориентирана икономика;
• Иновационно-базирано развитие;
• Държавна инициатива и обществено-държавно партньорство.
Да се надяваме, че подобна философия ще намери място в реалната практика на
икономическия живот у нас за да има шанс за бъдещето на България.
|
НОВА ФИЛОСОФИЯ НА СОЦИАЛНО-ИКОНОМИЧЕСКАТА ПОЛИТИКА