Ами, ето тука, хората са написали за част от трудностите:

"Някои от трудностите:
Доколкото психоаналитичната работа е базирана върху дискурса на пациента, при наркозависимите се изправяме и пред трудностите им да психизират и вербализират незабавността и нетрайността на актове и усещания. Що се касае до практическата работа, знаем колко често тези пациенти отчайват своите терапевти, изправят ги пред провали, безсилие и чувството на накъсаност и т.н. , пресъздавайки така собствения си психичен свят на нарцистична несигурност и безпомощност... В този контекст, по-дълбинното разбиране на несъзнаваните процеси у дадения пациент, както и екипната работа, могат да осигурят повече шансове за продължаване на работата и за евентуален прогрес в третирането на страданието...
Съществен е и въпросът със заявката за терапевтична помощ. Дори и да съществува формално, тя рядко е автентично търсене на по-задълбочено разбиране на вътрешните несъзнавани съдържания, подкрепено от готовност и реална възможност за по-дълготрайно ангажиране в терапевтичен процес, който конфронтира постепенно субекта с това, което той се е стремял да не вижда. Заявката е подвластна и на идентитетните колебания и на един основен страх от интрузия и/или изоставяне.
Освен това и архаичния характер на преобладаващите психични процеси у повечето от наркозависимите правят класическото психоаналитично лечение изключително сложно за прилагане. В болшинството от случаите ние оставаме много предпазливи в предлагането дори на индивидуална терапия в психоаналитичната перспектива, а да не говорим за “предписване” на психоанализа..."