|
Тема |
Re: ах тези пеещи птички [re: Sarfa] |
|
Автор |
Kaschey (seer of visions) |
|
Публикувано | 28.03.12 22:28 |
|
|
носталгията по миналото е съвсем естествена. повечето от нас помнят хубавите моменти. усещането от тях. тръпката, дори. първата целувка (ебаси колко далечно е вече), първите надрусвания... когато откриваш нещо ново - прекрасно, приятно, вълнуващо. споделените премрежени погледи. приятелите.
всеки следващ път е търсене на онази, началната емоция. опит да изпитаме същото отново. опит да върнеш момента. насладата. понякога успяваш. но с времето всичко се... износва. притъпява и замъглява.
всичко постоянно се променя. нищо не е статично. всичко върви в една посока - към износване, амортизация, разпад и развала.
следващите надрусвания вече са по-малко приятни. усещането от първата целувка някакси е по-ярко, отколкото това от чукането години след нея. вече сме опитни, появява се рутина. и колкото повече се опитваме да си върнем първия път, толкова повече амортизираме усещането. матерялът става сиво, безрадостно ежедневие. сексът - в най-добрия случай - мръсен и вулгарен. приятелите вече ги няма. някои са заминали, други просто ги няма.
поглеждайки напред виждаме поредица от неизбежни, болезнени раздели и все по-износена и претръпнала централна нервна система. и накрая - просто край. няма добър сценарий. главните герои измират един по един.
можеш ли да погледнеш назад без съжаление? без тъга?
сещам се за разните вечно позитивни, жизнерадостни оптимисти, които обичат да разправят, че дори и да могат да преживеят живота си отново, не биха променили нищо. никое решение, никоя постъпка. демек - вижте ме колко съм позитивен, нещастници.
пълен ташак.
не че не трябва да се цени момента. нее. далече съм от тва.
работата е там, че моментите някакси, хем почват да идват все по-рядко, хем пък и по-бързо идват и си отиват.
рутина, дагоеба.
|
| |
|
|
|