И там идва разликата между това човек да казва, че вярва (най-слабото), да се надява (малко по-добре) i да е твърдо убеден, че нещо ще се случи.

Мисля че всеки има нужда в началото някой друг да бъде убеден, че ще успее и после той сам да си намери вярата в себе си и начина по който иска да се справи. Там е ключът за бараката, не думи, не надежда, а твърда като скала убеденост. Няма никаква причина синът ти да не успее поне да си регулира живота, така че да се чувства сравнително добре, докато реши какво иска да прави, просто няма такава причина. Доколкото знам няма някакви сериозни психически или физически недъзи, значи може. Ако не го е направил, значи не е намерен правлия за него начин.