Включвам се към последния, за да споделя мнението си:

Замислям се, как като се размина на улицата с клошар или просяк, примерно, целия в рани и тъга, се прекръствам, насълзявам, съчувствам.. Други поглеждат критично, трети с погнуса, някои с безразличие.. Не са ми познати други кой знае колко по-различни реакции.. Надали някой би отишъл да издевателства, да се наслаждава на гледката, да демонстрира, за да си почеше егото и за да успокои собствените си неудачи.. Ей, честна дума, не знам и не мога да си обясня какво би ме завело във форум на болни от детски паралич, да им се репча назидателно, за да се почувствам и аз малко човек! В очите на няколкото цинични, преуспяли, умни и реализирани въздържатели, които ежедневно вършеят тук, ние сме въпросните "клошари".. Какво, аджеба, ги влече така неустоимо.. Чета им надменните критики и ехидната им нагласа ме убеждава, че не са тук, за да помагат безвъзмездно на болни хора. Как такива ерудирани, отлично образовани, социално интегрирани и кариерно реализирани хора успяват да си организират времето, та да им остават часове за престоя им тук? Мани как, ЗАЩО??