Мам, и аз съм родител, но с доста по-малък стаж :). и имам наблюдения някакви в тези взаимоотношения, вероятно не съвсем пълноценни, но все пак...

мисля си, че децата както и да са възпитавани и отглеждани, не могат напълно да разберат родителите си, преди да достигнат известна зрялост или преди те да започнат да възпитават деца.

освен това, има стотици книги за възпитаване на деца, пълни със съвети от специалисти, псхолози, разбирачи. по вестници и списания, по телевизията постоянно бълва информация какво представлява ината при децата, защо отказват да ядат, защо правят бели и прочие. до сега не съм срещала литература за тийнейджъри, която да обяснява как да се справим с родител, навлизащ в критическа, или с родител пред развод, в депресия и т.н. напротив, тая картинка у подрастващите буди отвращение - една ужасна лелка, тесногръда, ограничена, работеща като касиер в някой хипермаркет... буди ирония и подигравки. а това са майките на половината младежи. не всички тръгваме от едно и също ниво в живота, на някои родителите дават много, на други малко, но със сигурност максимума според възможностите си. ако децата се стараят да разбират родителите си с толкова търпение, колкото и обратното, може би конфронтацията няма да е толкова драстична.

чувството за вина наистина е смазващо. но според мен, трябва да има нещо конкретно, за което да се самообвиняваш. помисли точно кое е то, опитай се да го поправиш или заместиш с нещо друго, ако е възможно. не знам, но да се чувстваш виновен доживотно, е просто кошмар, който никой не заслужава.