Преди 7-8 години моята реакция щеше да е аналогична. Оригиналните полу-презрителни реплики към посредствеността на околните, ирония на ниво и някакво абстрактно бунтарско самочувствие бях моят стил. Обвинявах матричната елементария, нападах и отстоявах непримиримостта си спрямо такива розови клишета и упорито си вярвах.. Докато не се случи така, че в един прекрасен ден аз взех да усещам подобни тръпки. Ако не бях такъв деградивен инат, сигурно щях да ги разкарам смутено, но този път недостатъкът ми бе от полза и се понесох по течението. Със срам прозрях как съм си изкривявала собствените недостатъци и липси и съм ги компенсирала с тотално заблуждаване. Не, че вършеше прекрасно работа, но не познавах явно по-успешен метод. А и наистина си вярвах.. Не за първи /сто на сто и не за последен/ път в живота си се виждам отстрани в една крайност и впоследствие в другата. И установих, че не едната е за крайно отричане или другата. И в двете е бъкано с ограничени, посредствени, лъскави позьори. Най-важното е моето място, а не тяхното. Никакво право нямам да им преча, а след моето хаотично лутане, нямам вече право и да ги критикувам..