О,Господи,зависимостта е като скала,за която си вързан, а зависимите не могат да мръднат по-далече от постата....и особено много тежи,когато се бориш да се излекуваш...
колков странно колко дулго може да продължи всичко,и колкото повече напредваш,нелогично но,толкова по-голяма става вероятността да изпаднеш пак.
Идиотски вярно е това,колко трудно можеш да убедиш себе си да не се друсаш повече (ако въобще успееш да го направиш),а колко лесно можеш да се разубедиш.
А пуснеш ли веднъж мисълта за едно-единствено друсане,ей-така,да пробваш какъв материал са пуснали на пазара,от времето,когато друсаше ти,или каквато и да е друга причина-оправдание,тогава сякаш не на себе си,се обличаш и връзваш връзките на обувките,като в сън,и ето те вече на път за постата.
Съзнаваш,че е напълно възможно тия месеци на труд и воля да се спреш,са на път да бъдат издухани,като от ураган,и вярно-може би наистина ще бъде само веднъж,но защо е нужно,по дяволите,защо?
Какво ни връща пак там,откъдето с много усилия сме издрапали и вече на доволно разстояние от дупката.
Като на сцена тъмна някаква някаква,като във филм,който дори и не твой,вече се виждаш с пакета в устата,купуваш помпа и се прибираш.
Ето ти пак старата сценка-котката ми мълчаливо се взира в мен,полу-сънна,но с леко укоряващо (а може би си внушавам) настроениице в муцунката нацупена,а аз нетърпеливо приготвям материала,и знам..минутка ме дели от кика...
Не толкова желан,колкото в старото време,дори не е и нужен,какво остава за животоспасяващ....но кой може да каже какво ме подтиква да го направя....но и какво значение има сега,когато в помпата трепти златната течност,която ще ме удовлетвори след малко,мъничко съвсем...Ще удовлетвори едното любопитство,скелета на предишната зависимост...и странната утеха,че в крайна сметка,не е кой знае какво,че да се пуснеш пак по наклонената плоскост.
Кикът идва силен и неочакван,леко позабравен,но толкова часове от деня,отделени в спомени и копнежи,и колко сънища в които а-ха да се уцелиш,но все нещо те спира,за които е само въпрос на време да надделеят и превърнат в реалност.
Зависимостта ми,казвам си,защото го разбирам,е силна,мощна като цунами,която се бухва върху мен,без значение колко далеч съм стигнала в процеса си на излекуване.
Моля се да свърши по-бързо,защото за миг усещам вина...виновна съм пред себе си,че отново почувствах удоволстието-сладко и прекрасно-от ефекта на кика.Има и малко иглички по тялото ми-от върха на главата ми,през гениталийте,та чак до петите,за които също се моля да свършат.
Отново съм аз,предишната,притворила леко очи,а потта от напрежението вече е пресъхнала,и си спомням предишната лекота,която идва както когато си катерил нанагорното,и накрая достигаш равното.
Първото ми друсане на хероин от много време насам.Осъзнавам,след като мине еуфорията и красотата на мига,така кратък,като мигване,че не съм изпуснала кой знае какво.Добрия страр опият,познаваме се отдавна,но не сме се забравили.
Казвам си,че можеше да мина и без,утешавам се с идеята,че :"хах,накарая си начесах крастата,видях,че не е нещо без което не мога,та дори е нещо,без което се чувствам по-щастлива,и най-вече-свободна."
Мигове на прозрение,което можеше да дойде и без да си слагам отново главата в торбата,но не би.Трябваше да мина пак оттам,да видя гледката и да знам,че вече този път не ме води на точното място.
Не знаех дали да ви споделя тук,мислях си,че ако не го облека в думи,сякаш ще залича стореното,но избрах да говоря за това.Не съм единствената,минала оттук,нали?
Утре ми изглежда далече,а ефекта на дрогата почти вече си е отишъл.Пак съм тази,която се бори със зависимостта си.Съжалявах,разбира се,много яно,но вече не съжалявам.Мисля си,че съм изключително благодарна,че хероина,който взех не е с по-добро качество.Няма причина да го направя отново.А и вината-но не негативна,нагнетяваща и разстройваща,а по-скоро служеща ми да подпра себе си в убеждението,че въпреки всичко,дори и надрусана,пак съм на пътя на излекуването си,та тази вина ми идва в повече все пак,а имам нужда да живея на чисто и наясно със себе си.
Утре няма да умре,ще дойде,а с него продължава и играта ми със себе си,в което се опитвам да бия непокорната си изморена от зависимостта,но все пак твърде упорита,друга мен.
Този път тя надделя,признавам,но пък и аз се дадох лесно,хах,без много бой,хах....Не знам,вероятно оголените клони на дървото отсреща,през балкона,ми навяват спомени за предишните надрусани и меланхолични есени.Приятелят ми ми липсва,макар да не е толкова далече.Докато любовта я има,километрите са просто като години,които ни разделят.Чакам с нетърпение отново да се прегърнем,а дотогава изживявам самотата си,както мога.И надрусванеот бе един от начините.Оправдавам постъпката си,знам,но не ме е страх.Нямам страх от зависимостта си вече,знам,че може да й се сложи юзда,стига да го поискаме.
Изминах дълъг път дотук,и подобно на отказа от цигари,и спирането на дрогата е възможно.Лесно е да се каже,когато си постиганал много,но накарая си щастлив,и доволен от себе си.Издънката сякаш подхранва желанието да спра завинаги-и това е най-нелогичното изказване,но ние-зависимите сме обречени на нелогичното.Ние сме извън всяка логика...
Благодаря на този,който прочете поста ми,по-личен от всякога,по-уверена в себе си,че искам да се излекувам, не съм била.Странно,нали..?!

::ако не знаеш къде да отидеш,ела на себе си::