Всеки е сам в нещастието си. Дори и животните при болка се изолират да си ближат раните. Никой не обича да парадира с това коолко е нещастен, може би и затова интернет пространството е толкова уютно - инкогнито си ближем раните и си споделяме неща, които не бихме споделяли дори с близки хора.
Поне съдя по себе си, когато дойде някой в къщи и той е друсан, толкова ме е срам и толкова ми е неудобно, но не мога да им кажа, вижте сега не му обръщайте внимание, друсан е и явно е превишил дозата, а или казвам, че е бил на рожден ден и са се почерпили, нищо че е по къс ръкав и ръката му е със следи от игли, или бързам да го помоля да си влезе в стаята си, за да не го разпитват. Когато е в ремисия, не говори с никого и тогава казвам, че спи, че има грип, когато ме попитат за него роднини от провинцията почвам едни опашати лъжи, че работи в друг град и т.н. Май е заразно, предпочитам никой да не идва в къщи, да не се налага да лъжа, да си изгася осветлението да затворя очи и да си страдам.
Защо имам чувството, че ако споделя с приятели, по-скоро ще предизвикам съжаление, ще започнат да си коментират, о горката с този неин неблагодарник, колко и е тежко, ще ме ожалват с други общи познати и ще си чукат по главата, че на тях им се е разминало. И най-важното е, че няма с какво да ми помогнат, защото никой не може да помогне, какво ще направят - ще му кажат - Ти как може да правиш такива неща! Не виждаш ли колко е лошо! Тревожиш майка си, вместо да и помагаш! и после ще се приберат при семействата си, а аз ще съм сама и ще се чудя къде е, как е. И това просто ще оправи положението - той ще си каже, да бе я какви ги върша и ще спре да друса, ще започне работа, ще срещне любовта, ще имам внуци.
Та наистина:
"проблемът на давещите се е проблем на самите давещи се"