|
Началото обикновено е случайно, покрай приятели, на купон или някъде по морето. И обикновено тогава не разбираш какво ти се е случило. Първо "не е зле", после проявяваш интерес, решаваш да опиташ и хоп - става, и това ти харесва, носи ти удоволствие. Телефони, среща, и после у вас, или у приятел, или направо в парка и не ти пука дали някой ще види. След няколко дни - пак, и пасле пак и пак и пак. И преди самия ти да си се осъзнал, приятелите вече са узнали и коментират. На теб не ти пука особено, какво толкова, нищо сериозно за момента, просто се забавляваме, нали? И без да усетиш, това, което е било чист екстаз, ти става навик. И искаш още и още, и си щастлив и весел, и пак не ти стига. Погледът блуждае, ставаш разсеян, и нещата, които са те интересували преди, сега ти стават безразлични, изместени от единствената мисъл. Телефони, срещи и така ден след ден, докато усетиш, че ти става навик, и после част от живота ти, и после основен негов смисъл. Но какво толкова, след като ни е приятно и "nobody gets hurt"? И си щастлив, и всичко е прекрасно. Докато един ден - бам, няма! Знаеш, че е за малко, утре всичко ще е ОК, но усещаш липсата, и те боли. Гадно, а? Но на другия ден нещата се оправят, и пак усещаш приятната топлина да се разстила из цялото ти тяло. И ти е спокойно и добре, и така ден след ден, и не разбираш кога си станал зависим. После - може би решаваш ти и казваш "край, стига, повече не може така", или не решаваш ти, а става нещо друго - край, стига, повече не става така. Веднъж за последно? ОК, но това е краят, нали се разбрахме? Да, да, краят е, наистина, обещавам, приключваме; и докато го казваш, знаеш, че не е вярно. Но изтриваш номерата, и за да ти е по-леко решаваш да не се виждаш с "обичайните заподозрени". Час, два, и усещаш, че те боли много. Чаша студена вода, цигара, и стоиш с часове в ъгъла, неспособен да помръднеш. Желание за живот = 0 (нула, zero, nihil) Ех, сега ако можеше, малко само, а? Не, не, ти си по-силен, стига глупости, ще се справиш. Два-три дни тежка фаза, никой не е умрял от това, нали? А после - депресията. Седмици. Месеци? Има ли смисъл всичко? Или подобре аз да ...., а? Кому е нужна толкова болка? Така и така на никого няма да липсвам, няма кой да тъжи за мен? Някакви хора нещо ти говорят, те пък какво ли разбират? Щяло да мине, на всички им минавало след време. Какво ли знаят те? Минавало им... Но нали си силен, а и обстояталствата го налагат, примиряваш се и свикваш с новия живот. Сещаш се, че имало и приятели, и забавления с тях. Излизаш, веселиш се. Или поне се правиш, и ето виж, всички си мислят че вече си ОК. Както беше преди това. Ама не съвсем, нали? Докато един ден, след месеци или дори години нещо ти прещраква, и се сещаш за онези мигове на блаженство. И пак се обаждаш, и пак среща и пак си щастлив - или поне за малко. А защо не и на следващия ден? И на следващия? Не, не като преди, естествено че вече не може както беше преди, но само днес и край, а? Докато пак нещо тръгне накриво и пак идва болката и липсата... И така отново и отново... За Бога, кой ни кара да се влюбваме? Не можеше ли нещо там като при... амебите например, без толкова обвързване и без толкова болка?
|
Абстиненцията...
