Един пич ми беше оприличил начина на живот на хероинозависимия с този на диабетика. И понеже години наред съм живяла с инсулинозависим, не ми беше трудно да си го представя: сутрин и вечер се боцкаш, за да живееш, прекарваш голяма част от свободното си време в търсене на качествен материал, като тръгнеш на път се запасяваш, защото поне веднъж ти се е случвало да колабираш на улицата, не си работоспособен, ако си пропуснал дозата си.

Смени едното вещество с другото и ще получиш аналогична картинка... но в идеалния случай. Защото за притежание на инсулин няма да излежиш остатъка от живота си в затвора.

Ок, ясно е, че в единия случай си болен, а в другия - сам си си виновен.

Просто е напълно възможно да искаш да прекараш остатъка от живота си максимално близко до идеята ти за нормален начин на живот... примерно не по-малко нормален от този на диабетика в тежка фаза, който също знае, че го очакват усложнения и че едва ли ще доживее до 90 години в перфектно здраве. Но не се изолира в най-плодотворните си години на майната си и не ги прекарва в разговори с психиатри, религиозни фанатици и безсмислени форми на труд.

Та се чудех - защо не и така?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите