|
Това никога не е било любов,но така и не разбрах какво беше. Забравих да дишам в един много кратък период от живота си,забравих да затварям очи,когато се целувам,забравих да мисля. Знаех само,че кръвта ми е червена,че трябва да я виждам по няколко пъти на ден,доставяше ми удоволствие да я гледам,как изпълва спринцовката,как се връща обратно във вената,а аз аспирирам,да не остане и капка нахалос...Колко банално,колко незатрогващо,колко познато,колко глупаво.
А как те обичах,обичах ли те,ти кажи,ти знаеш..Виждам крехката ти фигура,ходеща несигурно по тротоара,дълбоките очи,които ме гледат с надежда,че ще помогна,че ще направя нещо,за да ти е добре..Отблясъци в червените ти коси,усмихвам ти се,радвам ти се,след малко ще се обичаме както никога,ще сме щастливи,спокойно,имам пари,ще купим,ще хапнем,ще пушим скъпи цигари,ръцете ни ще танцуват.Помниш ли,помниш ли,как си напасваха ръцете ни,как преплитахме пръсти,как слушахме с по една слушалка на уолкмена Фейтлес,как плачех от любов...Помниш ли първия път,когато протегнах пухкава бяла ръка,с красива вена и казах "искам и аз"..Помниш ли другарчето-дрогарче,което ни услужи с течно лимонтузу,то не повярва,че мие за пръв път...А ти не се и замисли,любов моя,изобщо не се замисли,направи го,прониза ме ,веднъж,но завинаги..Толкова беше зависим от мен,че трябваше само да те заплаша,че ако не го направиш,никога няма да ме видиш..Ти ми вярвашпе,ти знаеше,че съм способна да избягам,въпреки любовта си към теб..Но най-вече,защото ако мен ме нямаше,нямаше и сигурните кинти,нали,мили,това те изплаши ,силно те изплаши и ти...Ти прецени каква дозичка ще ми е достатъчна за първи път,и я вля в доверчиво протегнатата ми ръка.
..След време стоях в дъжда,ръцете ми - клечки,вените - спомен,дозата - тъжна...
И пак чаках теб,чаках те,да прегърна слабичкото ти тяло,но вече нямах топлина,кято да ни сгрее, ти повтаряше,че скоро ще спрем,и че всичко ще е наред,аз не ти вярвах,но нямах избор..Плачех и се носех сред някакви хора,докато накрая разбрах,че само ти си ми нужен,ти и хероина,никой и нищо не ми даваше тази сигурност..
Помниш ли купоните у вас,помниш ли Д.,как я целувах една вечер,а тя не се изплаши..В един момент усетих с притъпените си сетива,че на нея й е хубаво,че не се преструва,че наистина се кефи...Целувах я,чувствах се мъж,харесваше ми как се гънеше в ръцете ми,остатъците от трезво съзнание ми подсказваха,че все пак тя се преструва,но бога ми,добре го правеше..А ти ни наблюдаваше с някаква странна тъга,очите ти - бежови,зениците точки,как те обичах,целувайки нея...
Ние с теб не се имахме,любими,защото не можехме и да си представим,че нещо толкова елементарно като секса може да ни свърже повече,отколкото бяхме зависими еидн от друг..Помниш ли когато ми каза,че не искаш да го правиш без мен,че не ти е хубаво вече да се боцкаш без мен...Искаше да те гледам,искаше аз да го правя,що за ексхибиционизъм...Но аз обичах да го правя,обичах да те гледам в очите,когато ги притваряш бавно и да се моля,и този път да оцелеем...Ти казваше,че потъваш в някакво зелено поле,очите ми очите ми,очите ми...
..До ден днешен те пазя,любов моя,сякаш нещо ме хваща за косите и ме завърта в някакъв древен танц и се връщам при теб,докосвам прозрачната ти кожа,искам да го направим пак,и пак ,и пак,и тая смърт,която те отне от мен не е истинска,това е само пауза,ти отиде да купиш билети за кино,и аз чакам да се върнеш,заня,че ще го направиш.Ти никога не си лъгал,не и мен,не и мен..
Другия живот,който водя е някаква шеметна река,не зная къде се намирам,нещо се обърка,нещо ме унищожи,не зная какво,не ,не не е това...
Помниш ли приятно шумолящите опаковки кодеин и кутийки глутетимид,които откраднах,как се радвахме,колко щастливи бяхме...що за глупост,не мога да проумея,.не разбирам,как са могли да ни радват такива неща...Можеха и още как..И не помня по-щастливи мигове,и няма да има такива,никога не съм съжалила за нищо и няма да го направя,няма смисъл,защото беше хубаво..
Сега не искам да оцелявам,не искам да правя това,което ми се предлага,не ме удовлетворява,кръвта ми си иска своето,колкото и години да минат,аз съм родена със свръхдозата в кръвта си,на кой ли бяха тези думи..
Всичко ме дърпа натам,хероина ме иска,търси ме,още не ме е открил,но просто го подушвам,усещам познатата миризма,изтръпвам..Как съм могла да спра,как съм могла..Не е възможно да се откажеш от нещо толкова хубаво,нещо,което ми дава такава сигурност,такова спокойствие..Каквото имаше в чеврените ти коси,любов моя,каквото само ти ми даваше..Зная,че всичко е фалшиво,зная,зная,че си въобразявам,но какво по-хубвао да живееш в измислен свят..Много по-лесно е.
Само ми се иска мама да не умира.Аз й причиних тази гадна болест,аз я разболях,аз я погубих,тя се поболя от болка по мен..Аз я изядох,унищожих я..Моята майка си отива,защото аз съм един най-обикновен боклук,който не се спря пред нищо. Това ме съсипва,за какъв живот може да става дума,за какво съществуване,за каква реализация..
Мамо,обичам те,не мога да плача пред теб,дано в някое друго измерение ми простиш.Но аз няма да си простя.
|
Pavane pour une Infante Defunte
