Разказът на Диаморф ме върна доста години назад в случка, която бях забравила - може би 92-93 г... Компанията, в която бях и с която опознавахме учудващо дълго време бездната, решихме да заминем някъде да "спираме".. Супер начинаещи, от година пушехме на цигари и бяхме закачени, а от два-три месеца се и бодяхме. От разказите на по-вещите в занаята бяхме чували някои неща, една мацка, пиеща чай, реши да дойде заедно с нас да се позабавлява.. И така - четирима ентусиасти, натоварваме се в старата количка, която никога в този период не ни изневери и не ни остави и газ към Хисаря. Момичето с чая носи котлон, тенджера, един чувал с чай, за да има за всички ни, въпреки скептичната ни нагласа. Оправени уж за последно, се забавляваме, пътувайки, спукваме я от бъзик за чувалчето, хилим се все едно отиваме на моренце.. Насред нищото маха полицай. Спираме, господинът любезно моли да го метнем до еди-къде си по пътя. Униформен, какво да правим - добре, че отзад бяха по-слабички. Набутва се пухкавият човечец, подпира си хубаво лакътя на чувала с чай, разказва небивалици, смее се и удря по чувала.. При първите потупвания и ние се смеехме с него, но все по-наближаващата вероятност да попита какво ръби вътре или нещо да се скъса взе да ни стопява усмивките. По ирония на съдбата два полицейски патрула ни спряха - естествено софийските номера дразнят, добре, че беше с нас полицаят, поздравяваше ги и махваха за довиждане. Оставяме го преди Хисаря и започваме да си търсим квартира. Вече вечерен сумрак, ние, обаче, млади, весели все така се забавляваме.. Намираме квартира, чиято хазяйка дръпва един як пазарлък, но ние печени и убедителни от занаята - договаряме се за 5-6 дни. Дискретно пренасяме багаж за около три години живот на 5-членно ромско семейство. Дрънчат котлони, късат се пликове, стърчи калориферче, одеала, меки възглавнички за кръст, семейството на хазяите се споглеждат многозначително, ние смотоляваме някаква глупост.. Разкошна забавна вечер, ходихме на кръчма вдигахме наздравици за предстоящите дни..
Първа-втора сутрин – десетминутен абстинентен смях през сълзи, транзитна проверка на старите капачки, остатъци по пакетчета и т.н. Мацката си сварява прословутия чай, но ние с погнуса се дистанцираме, ех, невежество.. А и той мирише тежко, гадно, като ти се гърчи коремът, наистина не е най-изкушаващата напитка, като не знаеш каква е.. От миризмата му един-двама тичат към тоалетната.. Цял ден пъшкане и охкане, плач и спомени.. Полубезсънна първа нощ и начало на третия ден. Всички сме по леглата, увити с одеала и пуловери, които се събличат и обличат по два пъти в минута – от вълните, от неврастения.. Калориферът бичи на максимум, но ние си се тресем от студ и псуваме неуплътнените прозорци. По едно време мацката с чая се връща от разходка с някакви банички и като я виждаме по потник, ние направо се разтрисаме. Тя ни осведомява, че хората отиват на плаж.. Представям си очите ни и излъчването им в този момент – с пуловерите и печките, накачурваме се на леглото, над което има прозорец, дърпаме пердето и „О, чудо!” – вървят тълпи по бански и потници.. Лудница.. В главите ни се връща информацията кое време от годината е и дефакто къде сме и какво правим.. На четвъртия-петия ден решаваме, че работата е обречена и тръгваме за Пловдив да търсим стаф. Естествено, не се оправихме и газ към София..
Това е единственото ми преживяване в по-дълго абстинентно състояние – това, което тогава преживяхме, впоследствие се оказа, че е било всичко друго, но не и истинска абстиненция. След време съм виждала пълзящи от болка, гърчещи се и освирепели абстинентни и разбрах, че нашето е било лигавщина.
След десетина години като си разказваме как сме прекарали 4-5 гадни абстинентни дни с чувал чай до нас, но с убеждението, че това са глупости, всички си умират от смях..

Редактирано от Eti..-202339 на 23.01.12 11:33.