Сигурно сто пъти съм го споделяла, но това ми е най-показателния и незабравим случай, в който наистина прозрях какво вече ни е дереджето.. Когато започна да се затяга примката и вече не се ринехме в пари и материал, когато вече колите или не бачкаха, или нямаше пари за бензин, когато вече да си купуваш скъпи дрехи и парфюми ни се струваше най-тъпата инвестиция... може би някъде към втората година: Абстинентни, но вече купили достатъчно, просълзени, но весели и подсмърчащи, вървим към спирката на автобусите няколкото човека, останали в компанията ни.. Всички, събрани за заветната цел, пари са в мен, останали след купения материал. Едно от момчетата ми иска някакви дребни /нямам спомен/ за една баница. Аз възмутено споделям мнението си, че е глупаво да се дават пари за храна, всъщност за всичко, освен.. Започва се кратък джангър - двама са за баницата, трима против - хихихи.. Чуват се думи като "аз съм дал", "моите четири лева".. В края на краищата се усещаме, че имаме материал и сме тръгнали да се оправяме и никаква баничка не може да има място в толкова важната процедура и единодушно се затичваме към идващия рейс.. Часове по-късно, обядвайки в една от мацките, приятелят ни вика: "Добре, че не даде пари за баницата - щяха да са на вятъра - я колко е вкусна мусаката на майката на **" В този момент сякаш за секунда застанах отстрани и гледах и слушах разговора ни. Идеше ми земята да се отвори и да потъна от срам.. Слава Богу, че не стигнахме по-надолу в измекярщината!
|